Тия фантастично появяващи се, каменно заповедни надписи съвсем объркаха свикналия на змийската гъвкавост на дипломатическия език директор на протокола. Той разпери ръце, смотолеви, че е недопустимо да се прекъсва едно пленарно заседание, но че щял да види какво може да направи за тях, и отново ги покани да поседнат. Забрави дори да им предложи нещо за пиене, докато чакат. Това стори майорът, вадейки и цигарите си. Над главите на джуджетата, застанали в една редица, се появи нов надпис:
— Не ви разбирам — рече майорът. — Какви колани?
Надписът примига и втората му половина изчезна. Изглежда, представителите на чуждата цивилизация бяха прочели това в някой самолет и сега коригираха грешката си. Но тя ги направи в очите на майора по-човешки, а с това — и подозрителни. Не си ли служеха със светлинен монтаж от готови фрази, както при рекламите, с фокус някакъв, който да им открие начин за влизане в пленарната зала? Той си спомни, че не бе ги обискирвал — един непростим пропуск, — но нали и така се виждаше, че нямат дори джобове по тия тънки гащиризони. Да опиташе с детекторите, щеше да бъде глупаво; наоколо имаше толкова оръжие, че те щяха да опищят коридора, без да покажат нещо определено.
— Хъм, значи вие сте от друга цивилизация? — рече той, колкото да каже нещо, и прибирайки запалката, остави ръката си върху дръжката на пистолета.
— О — възкликна майорът. — Не би трябвало да започваме с такъв тон, ако искаме да стигнем до разбирателство!
Макар да нямаше никакъв тон, а само един необяснимо как прожектиран над главите им надпис — блокшрифт, три цицера, червен.
Майорът си помисли, че ще има все пак какво да разправя на журналистите, когато го щурмуват за изявления, и се изчерви не толкова от яд, колкото от предвкусената слава. Сега наоколо нямаше нито един репортьор, защото никой вестник вече не се интересуваше от дебатите за правата на човека. Постоянно акредитираните сигурно пиеха някъде из многобройните бюфети, та неминуемо щяха после да опрат до него.
В пленарната зала наистина нямаше журналисти, иначе веднага биха изхвръкнали навън, щом председателствуващият събранието — един известен и уважаван индус, носител на Нобеловата награда за мир — направи историческото съобщение. Той беше много стар и навярно нищо вече не можеше да го изненада, но бе запазил неумерено чувството си за хумор, та с готовност прие уверенията на шефа на протокола, че той, директорът, не е полудял, а навън действително чака делегация от друга звездна система.
— Уважаеми представители на обединените нации — обяви той с тъничка усмивка, след като поредният оратор напусна трибуната. — Както сериозно ме уверяват хора, на които ние сме гласували доверието си, току-що била кацнала най-после дългоочакваната летяща чиния и навън нетърпеливо се разхождат гости от някаква чужда цивилизация.
Залата посрещна с благодарно оживление шеговитата форма да се обяви почивката, макар да не бе прието да се правят тук такива шеги — на нея също отдавна бе й дотегнала неосъществената още нова харта за правата на човека. Когато обаче на подиума край председателствуващия се наредиха едно до друго трите еднакви, грубо издялани джуджета, тя млъкна почти обидено. Кощунствено бе да се опитват да забавляват представителите на обединените нации с едно толкова безвкусно шоу, и то в самата заседателна зала! Те приеха джуджетата с неприятно учудване, дълго ги оглежда и председателствуващият в очакване на представлението. Щом ще играят ролята на делегация, учтивостта изискваше да започнат поне с някакво приветствие, а грозните им лица не помръдваха, не помръдваха дори и огромните им уши.
— Съобщиха ни, че идвате от друга планета — подкани ги най-после с източна невъзмутимост председателствуващият. — Може би не ще е зле да ни се представите.
Сякаш очаквали, — заради политическия престиж — хората първи да заговорят, джуджетата веднага пуснаха над главите си надписа: