Не пушете! Затегнете коланите!

Технически той беше почти необясним — светлинен, а без екран зад себе си и без видим източник на енергия. Зазяпани в него, никой от стотината зрители и петдесетината полицаи не видя кога и как от могилата бяха излезли три също така необикновени същества. Те не приличаха нито на маскирани терористи, нито на делегация на някоя от многобройните народности, които не се задоволяваха само с дискусиите за техните права. Преди всичко бяха успокояващо дребнички, като десетинагодишни деца, изглеждаха почти хилави, но имаха едри продълговати глави, украсени с неестествено големи уши. А най-важното — не държеха нищо в ръцете си, под дрехите им също не се забелязваше скрито оръжие, защото всъщност почти нямаха и дрехи. Някаква каменносива тънка материя обгръщаше с трикотажна плътност хилавите им телца. Чак като ги погледаш известно време, откриваш, че видът им е доста зловещ, съвсем не като джуджетата от приказките и цирковете.

Възвърнала самообладанието си след злополучния изстрел, охраната уверено се надигна срещу джуджетата, неколцина полицаи с прибежки се вмъкнаха между тях и летателния им апарат. Майорът изрева по мегафона никой да не се приближава към входа, предостави командуването на заместника си и хукна да търси шефа на протокола.

В самата сграда още никой не бе забелязал произшествието, защото в пленарната зала дискусията навлизаше в застрашителни за поредната точка от хартата перипетии. Делегатът на една от южните държави тъкмо отговаряше на обвиненията на северната държава с контраобвинението: Когато в затвора на тая северна държава лекарите с инжекции хранят ония петима политически затворници, обявили гладна стачка, това също е посегателство върху достойнството. И еднакво е недостойно в неговата, ограбена от капиталистите страна хората да умират от глад, а в северната държава да хранят хората насила.

Въпреки това началникът на охраната успя да изведе директора на протокола. Той позяпа недоверчиво израсналата на площада асфалтова могилка и трите каменносиви джуджета, прочете надписа, но реагира едва когато надписът рязко слезе току под носа му и се промени в: „Срещнете ни с представителите на човечеството! Идваме от друга цивилизация!“ Отвъд мрежата хората се развикаха възбудено. Майорът им заповяда през мегафона да опразнят площада, но никой не си отиде. Шефът на протокола разпери ръце — полууспокояващо, полубезпомощно — и измърмори, че въпросът трябвало да се „отнесе към Съвета за сигурност или в Политическия комитет на ООН, но те щели да се съберат пак през есента. Никой не би могъл да го чуе освен стоящия до него майор, а надписът мигом се промени: “Знаем, че тук са събрани представители на всички народи на човечеството. Трябва веднага да говорим с тях. Въведете ни!"

Двамата началници се спогледаха и мислено се разбраха поне да не правят публични зрелища. Шефът на протокола кимна към началника на охраната, който кимна към другите офицери. Няколко души подкараха джуджетата с насочени в гърба им автомати. Надписът угасна. Директорът на протокола вървеше напред, като се кланяше церемониално, а вътре побърза да покани гостите в една от нишите пред пленарната зала. Те обаче не седнаха на посочените канапета. Той ги запита могат ли да разговарят на някакъв общ език. Лицата на джуджетата, сякаш наистина каменни, не помръднаха, но над главите им се появи кървавочервеният надпис, вече по-ситен — три цицера, блокшрифт, както го определяха по-късно журналистите в своите репортажи, и пак на английски: „Говорете ни на който от земните езици желаете, изучили сме ги, ние ще ви отговаряме по този начин. Въведете ни при представителите на човечеството!“ — Правописът също беше безупречен.