Наследникът

В подножието на стълбището имаше масивна дървена врата. Не беше заключена и когато Берилиус я натисна, тя се отвори, разкривайки мрачен коридор, преграден по средата с почерняла и нащърбена от старост желязна решетка. За момент хладното течение се засили и завъртя ситни вихрушки из дебелия слой прах, натрупан по пода.

И нито канцлерът, нито войниците забелязаха, че допреди малко в праха е имало отпечатани няколко върволици ситни стъпки — като оставени от дете или джудже.

Като пристъпи до решетката, Берилиус извади от джоба си масивния ключ, лежал незнайно колко години в тайния шкаф в стената на канцлерския кабинет. Пъхна го в ключалката и се опита да го завърти, но не се случи нищо. Многовековни наслагвания от прах и ръжда бяха блокирали железния механизъм. Берилиус обаче нямаше да заема най-високия пост в кралството, ако не умееше да предвижда всичко до най-малка подробност. След миг в ръката му се появи шишенце растително масло и той поля с него процепа над езичето на ключалката. Изчака малко и опита отново. Този път механизмът поддаде, макар и съвсем леко.

Отстъпвайки неохотно, сякаш със съзнателно нежелание, ключалката все пак помръдваше все повече и повече, докато на седмия опит глухо изщрака и езичето хлътна в гнездото си. Канцлерът бутна решетестата врата и прекрачи отвъд нея. Отдясно стръмни стъпала водеха към мрачно пространство отдолу, а отпред коридорът свършваше след десетина крачки с плътна базалтова стена. Само при внимателно вглеждане окото можеше да различи, че това всъщност не е истинска стена, а грамаден каменен блок, изсечен с точните размери на тунела, така че да го прегражда изцяло, без да оставя ни най-малък процеп отдолу, отгоре и острани.

Точно в средата на базалтовата преграда зееше тесен квадратен отвор, приблизително колкото да се пъхне човешка глава. Разбира се, Берилиус нямаше намерение да извършва подобна глупост. Той само се приближи и размаха фенера отпред, но отворът продължаваше по цялата дължина на каменния блок — около три метра — тъй че светлината не стигаше до отвъдното пространство.

Стегни се, заповяда си Берилиус. Никой не бива да вижда, че се страхуваш. Най-малко тези тук.

Спокойната, добронамерена и лекичко снизходителна усмивка се изписа по лицето му с лекота, породена от десетилетия актьорска практика — защото както бе разбрал още от младини, политиката не е нищо друго освен театър за лековерните. Именно тази блага маска се извърна към гвардейците и изрече спокойно:

— Торн и Албрик, застанете на три крачки зад мен. — Берилиус винаги се стараеше да запомни имената на слугите и стражата. Подобни дребни признаци на внимание хвърляха в човешките души семена, които някой ден можеха да дадат изненадващо полезни плодове. — Едвар и Сурт, слезте долу. Ще видите каменни подпори. Бъдете готови да ги повалите, но само по моя заповед. Повтарям, само по моя заповед. — Той се засмя почти естествено. — И се пазете момчета. Обичам палачинки, но не бих искал точно вие да се превърнете в нещо подобно.

Когато двамата гвардейци с чуковете изчезнаха надолу по стъпалата, канцлерът пак размаха фенера пред квадратния отвор, но отвъдният мрак си оставаше все тъй непроницаем.

Берилиус облиза устни и подвикна с леко изтънял глас:

— Хей…

Искаше да изрече „Хей, Неживи“, но обръщението му се стори някак тромаво и нелюбезно. Тогава си спомни названието от пожълтелия рапорт в секретния шкаф.

— Хей, Авитус…

Отвърна му само тежката, хилядолетна тишина на скалните недра. Той отвори уста да добави още нещо, но внезапно през отвора долетя тих, мелодичен баритон с малко странен и архаичен терански акцент.

— Кой си ти и какво искаш?

Сърцето на Берилиус трепна, сякаш пронизано от невидима игла. Той дълбоко пое дъх, задържа го докато се успокои и едва тогава отговори:

— Барон Уголон Берилиус, канцлер и регент на негово кралско величество Ламборгин Фра Мауро.

— Охо! — Краткото възклицание бе превъзходна сплав от насмешка и изненада, и канцлерът усети как го обзема неволно възхищение. Зад каменната преграда се криеше далеч по-голям майстор на театъра от него. — Значи Фра Мауро все още са на власт? Не го очаквах, наистина не го очаквах. — Невидимият събеседник помълча. — Е, барон Берилиус, канцлер, регент и прочие… за какво идваш при мен, след като ме държахте в забрава почти пет века?

Берилиус дълго бе обмислял как да подхване разговора, но знаеше, че с Неживия може да му помогне — ако изобщо помогне — единствено пълната откровеност.

— Да те освободя — лаконично отвърна той.

Ново, този път съвсем кратко мълчание.

— Срещу услуга, разбира се — констатира затворникът. — И каква е тя?

От гърдите на канцлера се отрони въздишка на облекчение. Бяха прекрачили в сферата на пазарлъка и той се почувства в свои води. Усмихна се леко и отговори:

— Ще обсъдим това насаме. Но гарантирам, че става дума за нещо, което няма да те затрудни. — Той помълча и добави: — Впрочем, как би желал да те наричам? В старите документи не се споменава името ти.