Наследникът

Видя безмълвна Планина,
където не блести зора
над Валинор, и Елдамар
отвъд моретата съзря.
Скиталец, бягащ от нощта,
в бял залив най-подир дойде —
в зелен, прекрасен Елфодом,
где чист е въздухът и где
блестят под Хълма Илмарин
сред долината от сребро
прозрачни кули в Тирион
над Сенчестото езеро.

Всичко това — заедно с още спомени за Прохода на светлината Калакирия, за Вечния чертог и Хранителите на човешките съдбини — прелетя през съзнанието му като проблясък на мълния в непрогледна нощ, разкриващ един цял вълшебен, неописуемо прекрасен свят. Ала човешкото съзнание и човешката душа не бяха създадени за тъй безгранична прелест — те не можеха да я поемат докрай, без да се пръснат на хиляди късчета.

И Финеган ослепя отново. Светът изчезна за него и той рухна в черния мрак на небитието.

Когато се пробуди, пронизваше го леден, мъртвешки студ от нозете до връхчетата на пръстите, и все пак тялото му се обливаше в лепкава пот. Нямаше сили дори да надигне глава от писалището. Опита на два пъти, като си помагаше с немощни, треперещи ръце, и всеки път главата му падаше обратно, като че в нея плисваше вълна от оловна тежест. При третия опит най-сетне успя и остана така да седи вдървен, прегърбен над дневника. Челото му бе залепнало за листа и при надигането неволно бе преобърнало на следващата страница. Замъглените очи на странстващия монах бавно се фокусираха върху изписаното по нея:

20 юли 1542 г.

Прогонени сме!

Прогонени сме!

Молбите ни бяха напразни. Трябва да напуснем тия вълшебни земи и страданието е неописуемо.

Барба Яни не издържа тази мъка и рухна мъртъв на брега. Ние, останалите, сме неимоверно покрусени. Не знам дали ще издържим, или ще споделим неговата съдба.

По-късно.

Докато бяха на вахта, Антонио и Алексис изчезнаха с малката лодка. Едва ли някога ще ги видим. Останахме само трима.

Нико не е на себе си. Ту седи като вцепенен и се взира с празни очи в бокала с рубин, ту напира да скочи зад борда. Наложи се да го вържа за фокмачтата.

Аз самият усещам как ме гризе същото безумно желание — да скоча зад борда и да се добера с плуване до Блажения бряг. Знам, че това ще е гибел, но разумът ми отслабва. Единствен Финеган — Бог да го благослови — все още се крепи и насочва „Елпида“ по обратния път.

Господи, смили се над грешните ни души!

Останалите страници бяха празни…

3 Ханът „При Железния крал“