Наследникът

— Ако ми е писано да се спася, на разсъмване ще се върна за теб, мъничко мое — изрече той с развълнуван глас. — Ако ли стана плячка на хищните вълци, то добрите хора, минавайки сутринта по този път, ще те намерят и приютят. Във всеки случай вълците няма да се доберат до теб. Господ да те закриля! Сбогом, детенце! В Божиите ръце те предавам.

. . . . . . . . . . . . . . .

И хората, и животните отлично разбираха, че от вълците няма спасение. А те междувременно все приближаваха и приближаваха, тракайки още отдалече със зъби, сякаш предвкусваха още отсега победата над обречените на смърт хора.

Конете се устремиха напред, но снежните преспи, виелицата и вихърът пречеха на техния бяг. Пронизително и страшно отекна над гората протяжният вълчи вой… Зверовете обкръжиха шейната, която се движеше убийствено бавно по натрупаните преспи, и изведнъж цялата глутница се нахвърли върху конете…

Лидия Чарская, „Сибирка“

18 години по-рано

17 май 1524 г. на Петата епоха

Тихо, 43° ю.ш., 11° з.д.

Пета тера

Загърната в дебел шал от мека и пухкава клеомедска вълна, старата неандска акушерка Авира дремеше пред огнището и потръпваше от почти недоловимото хладно течение, което напоследък я тормозеше все повече и повече. За нищо вече не ги бива старите ми кокали, обичаше да се оплаква тя. Време им е вече да вървят при Черния.

Но въпреки театралното си мърморене, Авира продължаваше да обикаля с куцукане селата по западния хребет на Тихо и да приема с нескрито удоволствие почерпките, получавани срещу нейните вещи услуги. Паметта й не беше отслабнала и тя обичаше да сочи малките неандчета, на които бе помогнала да дойдат на бял свят, описвайки с най-дребни подробности затрудненията при раждането им.

Със своя занаят беше свикнала да я търсят по всяка тера на денонощието, ала с годините това започваше да я дразни. Затова сега, когато високо горе задрънка камбаната при входа, тя изруга, надигна се с усилие от креслото, пристъпи до стената, дръпна капачето на разговорния улей и подвикна сърдито:

— Кого са домъкнали хегемоните по късна доба? Почтените неанди спят по това време!

— Аз съм, лельо Авира! — долетя отгоре изплашен и жален глас. — Велд! Велд Дългопладне от хана „При Железния крал“!

— Знам те откъде си! — сопна се старата акушерка. — Защо си дошъл да ме будиш?

— Пипа! Пипа! — вайкаше се гласът. — Много я боли, дошло й е времето!

— Че как тъй? — кисело попита Авира. — Не трябваше да й идва преди десетата тера. Водите изтекоха ли?

— Ох, изтекоха, изтекоха! — провикна се шашардисаният кандидат-баща. — Моля ти се, лельо Авира, в името на всичко черно и бяло, ела час по-скоро! Първескиня е, знаеш. Ще ти се отблагодарим подобаващо!

— Знам ви аз как се отблагодарявате — промърмори свадливо старицата. — На обещания сте много големи, ама после гледате с две сладки приказки да замажете работата. Не стой горе, глупако, ами върви да кипнеш вода, че сигурно не сте се сетили! Аз идвам след малко.

И тя закуцука към килера, където държеше торбата с принадлежностите си.

Коперник, 10° с.ш., 20° з.д.

Краят на шеста тера

Винтовото стълбище водеше все по-надолу и по-надолу към най-забравените подземия на двореца. Берилиус слизаше пръв с кристален фенер в ръка, след него идваха четирима гвардейци с факли. Иззад хората вееше хладно течение и пламъците хвърляха по стените на стълбището подскачащи, уродливи и уголемени сенки.

Канцлерът хвърли поглед през рамо и се усмихна кисело. Бе подбрал най-силните мъже от стражата, плюс това двама от тях носеха тежки железни чукове, но той сам разбираше колко биха стрували четирима простосмъртни бойци срещу Неживия. Все още не можеше да повярва на собствената си лудост — да заложи всичко на карта. Това просто не бе присъщо на неговия сдържан и пресметлив характер. И все пак разбираше, че няма друг изход. Филомена бе права. Днес на тлеещото от векове противоборство между родовете Де Феро и Фра Мауро трябваше да се сложи край веднъж завинаги. Алтернативата бе бавен залез на управляващата династия, или жестока гражданска война.