Наказание без престъпление

Той слезе с асансьора на улицата. Валеше, а изпитваше желание да се разхожда с часове. Гневът и унищожителните сили бяха отблъснати. Споменът беше толкова ужасен, че никога нямаше да пожелае да убива отново, дори ако истинската Кети му се появеше пред него, той би благодарил на Бога и би паднал безчувствено на колене. Сега тя беше мъртва. Той получи своето.

Беше нарушил закона без никой да разбере.

Студеният дъжд се сипеше по лицето му. Той трябва да напусне незабавно, докато още има ефект от разпускането. В края на краищата, какъв е смисълът от това разпускане, ако човек отново тръгне по стария път? Основното предназначение на марионетките е да предотвратят истинско убийство. Ако изпитвате желание да убиете, да ударите или да измъчвате някого, изкарвате си гнева върху един от тези неубоздани автомати. Няма никакъв смисъл да се връща в апартамента сега. Кети може да е там. Той искаше да я мисли за мъртва, което беше заслужил с грижите си.

Спря на бордюра и се загледа в преминаващото движение. Вдъхна дълбоко от свежия въздух и започна да се отпуска.

— Мистър Хил? — дочу глас из под лактите си.

— Да?

Белезниците изщракаха върху китките му.

— Вие сте арестуван.

— Но…

— Елате. Смит, вземете другите горе и направете документите за арестуването.

— Вие не можете да направите това с мен — запротестира Джордж.

— За убийство можем.

Гръмотевица проехтя в небето.

Беше осем и четвърт вечерта. Валеше от десет дни. Сега валеше по стените на затвора. Той протегна ръце, за да почувствува как капчиците се събират на локвички върху треперещите му ръце.

Вратата изтрака, но той не се помръдна, а остана с ръце на дъжда.

Адвокатът му го погледна от стола и каза:

— Всичко е свършено. Ще бъдете екзекутиран тази вечер.

Джордж Хил слушаше дъжда.

— Тя не беше истинска. Не съм я убил.

— Такъв е закона, все пак. Вие си спомняте. Другите също са осъдени. Президента на компанията ще умре в полунощ. Тримата му помощници ще умрат в един. Вие ще отидете в един и половина.

— Благодаря — каза Джордж. — Направихте каквото можахте. Мисля че все пак това е убийство, няма значение как го виждате. В образ или не. Има идея, план и замисъл. Липсва само истинската Кети

— Всичко е въпрос на време — каза адвоката. — Преди десет години не биха ви осъдили на смърт. Нито пък след десет години ще осъждат за такова нещо. но те трябва да накажат някого за назидание на другите. През последната година използването на марионетки нарастна невероятно. Хората трябва да бъдат сплашени, силно сплашени. Бог знае докъде може да стигне това ако продължава. Има и друго — духовната страна на въпроса. Къде почва живота и къде свършва? Живи ли са роботите или мъртви? Не малко църкви са се занимавали с този въпрос. Ако не са живи, то те са следващото нещо след него. Те реагират. Те дори мислят. Вие знаете за закона за живия робот, който беше приет преди два месеца; попадате под този параграф. Просто зле избрано време, това е всичко. Зле избрано време.

— Правителството е право, сега разбирам — каза Джордж Хил.

— Радвам се че разбрахте становището на закона.

— Да, в края на краищата не могат да узаконят убийството, дори ако то се прави с машина, телепатия и восък. Трябва да бъдат лицемери, че да ме оставят да се измъкна след моето престъпление. Защото това беше престъпление. Самия аз се чувствувам виновен от тогава. Чувствах нуждата от наказание. Не е ли странно? Ето как обществото ни влияе. То ни кара да се чувствуваме виновни, дори когато нямаме основание за това…

— Аз трябва да вървя. Желаете ли нещо?

— Нищо, благодаря.

— Сбогом тогава, мистър Хил.

Вратата се затвори.

Джордж Хил се изправи на стола, вкопчвайки ръцете си една за друга зад решетките на прозореца. Изведнъж червена светлина освети стаята. По радиоуредбата се чу глас:

— Мистър Хил, жена Ви е тук за да Ви види.

— Той сграбчи решетките.

„Тя е мъртва“ — мислеше си той.

— Мистър Хил? — запита гласът.

„Тя е мъртва. Аз я убих.“

— Вашата съпруга Ви чака в антрето, ще я видите ли?

— Видях я като падаше. Аз я застрелях и видях как падна мъртва?

— Мистър Хил, чувате ли ме?

— Да! — извика той удряйки по стената с юмруци. — Чувам ви! Чувам ви!

Тя е мъртва, тя е мъртва. Не може ли да ме оставите на мира! Аз я убих, аз я убих и не желая да я виждам. Тя е мъртва.

Пауза.

— Добре, мистър Хил — промърмори гласът.

Червената светлина угасна.

Светкавица проблясна в небето и освети лицето му. Той притисна топлите си бузи и зачака. Дъждът се сипеше. След дълго, някъде от към улицата той видя две фигури, загърнати с плащове, да се появяват от канцеларията долу. Те спряха под една арка от светлина и погледнаха нагоре. Това беше Кети, а до нея Леонард Фелпс.

— Кети!

Лицето й се извърна. Мъжът я хвана за ръка. В тъмния дъжд те се забързаха към отсрещния тротоар и се вмъкнаха в ниска лека кола.

— Кети! — той напъваше решетките. Биеше и дърпаше бетонния перваз. — Тя е жива! Пазач! Пазач! Аз я видях! Тя не е мъртва, не съм я убил, сега може да ме пуснете! Никого не съм убивал. Това е шега, грешка, аз я видях, аз я видях! Кети, върни се, кажи им, Кети, кажи им че си жива! Кети!