Наказание без престъпление

Дали не са разтопили злато, поставили часовникови пружинки, диаманти, блясък, конфети, ценни рубини, течно сребро и медна нишка? Да не би метални насекоми да са изплели косата й? Да не са налели жълт огън в калъп и да са го оставили да замръзне?

— Не — каза тя — ако продължаваш да говориш по този начин ще си отида.

— Недей!

— Бъди по-делови тогава — каза тя студено. — Искаш да говориш с мен за Леонард.

— Дай ми време. Ще стигна и до това.

— Сега — настоя тя.

Той не се ядоса. Беше загубил това чувство при вида й почувства се мръсен като дете.

— Защо дойде да ме видиш? — запита без да се усмихва.

— Моля ти се

— Настоявам да ми отговориш. Не е заради Леонард? Знаеш че го обичам, нали?

— Престани! — запуши ушите си с ръце.

— Знаеш ли — продължи да упорствува тя — сега сме винаги заедно. Където някога ходехме с теб, сега ходим с леонард. Спомняш ли си пикника в зеленината. Монте Верде? Бяхме там миналата седмица. Летяхме до Атина преди един месец, с кашонче шампанско.

— Той се облиза.

— Ти не си виновна, не си — стана и я хвана за ръцете. — Ти си нова, не си като нея. Тя е виновна, не ти. Ти си различна!

— Напротив — каза жената. — Аз съм като нея. Нищо от мен не й е чуждо. За всички намерения и цели ние сме една.

— Но ти не си направила това, което тя направи!

— Аз правих всичко това. Аз го целувах.

— Не може да бъде, та ти си току-що родена!

— От нейното минало и твоето въображение.

— Виж какво — помоли се той като я раздруса за да привлече вниманието й — няма ли начин, не мога ли да платя още пари и да те взема с мен? Ще отидем в Париж или в Стокхолм или където пожелаеш.

— Марионетките само се наемат — засмя се тя — те никога не се продават.

— Но аз имам пари!

— Правен е такъв опит, доста преди. Води до безумие. Не е възможно. Знаеш, че дори и това е незаконно. Съществуваме само поради мълчаливото съгласие на правителството.

— Аз искам само да живея с теб, Кети.

— Това е невъзможно. Защото аз съм Кети, всяка частица от мен е нейна. Ние не желаем съперничество. На марионетките не се позволява да напускат сградата. Аутопсия може да разкрие тайните ни. Достатъчно по този въпрос. Предупредих те, че не трябва да говорим за това. Ще развалиш илюзията. Ще се чувствуваш разстроен, когато напуснеш. Ти си платил, сега направи това, което си дошъл да направиш.

— Не искам да те убивам.

— Една част от теб иска. Ти се стремиш да я заградиш, да не я изпуснеш. Той извади пистолета от джоба си.

— Аз съм стар глупак. Никога не трябваше да идвам. Ти си толкова красива.

— Ще се видим с Леонард довечера.

— Мълчи!

— Ще отлетим за Париж утре сутринта.

— Чу какво казах!

— А после за Стокхолм — усмихна му се сладко и го погали по брадичката. — дебелото ми мъжле.

Той се възбуди. Лицето му пребледня. Разбра какво ставаше. Старият гняв, отвращението и омразата в него изпращаха слаби импулси от помисли. Чувствителната телепатическата мрежа в главата й долавяше импулса на смъртта. Марионетката. Невидимите връзки. Тялото й беше на негово разположение.

— Дебело, странно мъжле, което някога беше толкова привлекателно.

— Недей! — каза той.

— И старо, докато аз съм само на тридесет и една. О, Джордж, ти беше сляп, работейки години за да имам време да се влюбя отново. Не мислиш ли, че Леонард е мил?

Той вдигна оръжието сляпо.

— Кети.

— Главата му е като най-чисто злато… — прошепна тя.

— Недей, Кети! — извика той.

— Къдриците му са черни като гарван… Ръцете му са като златни гривни, инкрустирани с берил.

Как може да говори така! Това бяха негови мисли. Как може тя да ги произнася?

— Кети, не ме карай да го направя!

— Страните му са като леха с ароматни подправки — промърмори тя със затворени очи, разхождайки се леко из стаята. — Коремът му е като слонова кост, обсипана със сапфири. Краката му са като мраморни колони.

— Кети! — извика той.

— Устата му е най-сладката…

Изстрел.

— Това е моят любим…

Друг изстрел.

Тя падна.

— Кети, Кети, Кети!

Още четири куршума се забиха в тялото й.

Тя лежеше потръпвайки. Безчувствената й уста широко се отваряше и някой лудо изкривен механизъм я караше да повтаря: „Любим, любим, любим, любим…“.

Джордж Хил припадна.

Събуди се със студена кърпа на челото.

— Всичко свърши — каза мургавият.

— Свърши? — прошепна Джордж Хил.

Мургавият кимна.

Джордж Хил погледна немощно към ръцете си. Бяха покрити с кръв. Когато загуби съзнание, падна на пода. Последното нещо, което си спомняше, беше чувството, че поток от истинска кръв се излива по ръцете му.

Сега вече са добре измити.

— Трябва да си отивам — каза Джордж Хил.

— Ако се чувствувате способен.

— Много съм добре — стана той. — Сега тръгвам за Париж. Не трябва да се опитвам да телефонирам на Кети или нещо друго, нали?

— Кети е мъртва.

— Да аз я убих, нали? Боже, кръвта беше истинска?

— Това ни прави горди.