Наказание без престъпление

Рей Бредбъри Наказание без престъпление

— Искате да убиете съпругата си? — запита мургавият мъж зад бюрото.

— Да. Не… Не съвсем. Искам да кажа…

— Име?

— Нейното или моето?

— Вашето.

— Джордж Хил.

— Адрес.

— Саут Сейнт Джеймз 11, Гленвю.

Мъжът записа всичко това с безразличие.

— Името на жена ви?

— Кетрин.

— Възраст?

— Тридесет и една години.

Тогава последва цяла серия от въпроси: Цвят на косата, очите, кожата. Предпочитан парфюм. Ръст и телосложение.

— Имате ли я на триизмерна снимка? Запис на гласа й? А, виждам че имате. Добре. Сега…

Един час по-късно Джордж Хил се беше изпотил.

— Това е всичко — каза мургавият мъж, изправи се и се намръщи. — Все още ли желаете да го извършите?

— Да.

— Подпишете тук.

Той подписа.

— Знаете ли че е незаконно?

— Да.

— И че ние в никакъв случай не носим отговорност за това какво ще се случи в резултат на молбата Ви?

— За бога! — проплака Джордж. — Достатъчно дълго ме задържахте. Нека продължим.

Мъжът се усмихна леко.

— Необходими са ни девет часа, за да направим марионетка на жена ви. През това време поспете. Помага на нервите. Третата стая с огледалата отляво е свободна.

Вцепенен Джордж бавно тръгна към указаното място. Легна на кушетката, покрита със синьо кадифе. От тежестта на тялото му огледалата на тавана се завъртяха. Прозвуча мек глас: „Спи… Спи… спи…“.

Джордж промърмори:

— Кетрин, не исках да дойда тук. Ти ме подтикна, ти ме накара да го направя. Боже, искам да съм далеч оттук. Искам да се върна. Не искам да те убивам.

Въртейки се леко огледалата блестяха.

Той спеше.

Сънуваше, че отново е на четиридесет и една години, че той и Кети се движат по някакъв зелен хълм с обеда за пикника и хеликоптера до тях. Вятърът развяваше златните кичури на косата й, а тя се смееше. целуваха се, държаха си ръцете и забравяха за храната. Четяха стихове. Струваше им се, че винаги са чели стихове.

Други сцени. Бърза смяна на цветовете по време на полет. Той и Кети летят над Гърция, Италия и Швейцария в онази ясна, дълга есен на 1997 година. Летят и никога не спират!

И изведнъж — кошмар. Кети и Леонард Фелпс. Джордж извика на сън. Как се случи? От къде се появи този Фелпс?

Още дни, още кошмари.

Джордж Хил плачеше когато се събуди.

— Мистър Хил, готови сме вече.

Хил стана тромаво. Видя се във високите и вече неподвижни огледала и целият му живот премина пред очите му като на филм. Всичко е било жалка грешка. По-добри мъже от него са взимали млади жени само да ги разтопят в ръцете си като захарни кристали във вода. Погледна се ужасен: твърде отпуснато коремче, много голяма брадичка, съвсем прошарена коса и недостатъчно енергични крайници.

Мургавият го въведе в друга стая.

— Това е стаята на Кети! — възкликна Джордж.

— Стараем се всичко да бъде съвършено.

Джордж Хил извади подписан чек за десет хиляди. Мъжът го отнесе.

В стаята беше тихо и топло.

Джордж седна и опипа пистолета в джоба си. Много пари. Но богатите могат да си позволят лукса да извършат убийство за разпускане. Жестокостта без насилие. Смъртта без смърт. Убийството без убийство. Почувства се по-добре. Изведнъж се успокои. Той очакваше това от шест месеца и сега всичко трябваше да свърши. След момент красивият робот, марионетката без конци ще се появи и …

— Здравей, Джордж!

— Кети!

Той се обърна.

— Кети — прошепна той.

Тя стоеше на входа зад него. Облечена бе в пухкава зелена рокля. Около краката й бяха завързани сандали със златни ремъчета. Косата й бе светла около врата, а очите й бяха сини и ясни.

Дълго не проговори, а накрая каза учудено:

— Ти си красива!

— Каква друга мога да бъда?

Гласът му беше тих и неестествен.

— Позволи ми да те погледам.

Вдигна си ръцете като сомнамбул. Сърцето му бавно туптеше. Тръгна напред, движейки се сякаш под натиска на дълбока вода. Той я обикаляше и я докосваше.

— Не си ли ме виждал достатъчно през всичките тези години?

— Никога достатъчно — отвърна той и очите му се насълзиха.

— За какво искаш да говориш с мен? Дай ми време, моля ти се, малко време — той седна отмалял и скръсти ръцете си на гърдите, премигвайки. — Невероятно. Пак кошмар. Как те направиха?

— Не може да говорим за това. Разваля илюзията.

— Това е магия!

— Наука.

Тя беше топла. Ноктите й бяха съвършени като раковини. Никъде не се виждаше нито шев, нито пукнатина. Той я гледаше. Припомни си думите, които бяха чели толкова често в добрите дни: „Внимавай, ти си прекрасна, любов моя, ти си прекрасна. Зад твоите къдрици се крие невинно изражение… Устните ти са като алена нишка а речта ти е изискана… Гърдите ти са като две млади кошути близначки, които пасат между лилиите… Ти си съвършена.“

— Джордж?

— Да? — Очите му бяха изцъклени. Искаше да я целуне по устните „Мед и мляко има под езика ти. Дрехите ти ухаят божествено.“

— Джордж.

Силно бръмчене. Стаята започна да се върти.

— Да, да, момент — разтърси бръмчащата си глава. „Колко са красиви краката ти, о принцесо! Коленете ти са като бижута изработени от изкусен майстор…“

— Как те направиха! — възкликна той. За толкова кратко време. Девет часа, докато е спал.