Мъртви за света

— Беше въпрос на избор между Халоу и мен — каза той. — Естествено, аз съм й по-скъп.

— А защо е избрала именно Шривпорт?

— Родителите й са лежали в тукашния затвор. И те били вещици, но освен това се занимавали с някакви измамнически игри. Използвали магическите си умения, за да печелят доверието на жертвите си. Само че в Шривпорт късметът им изневерил. Старите Стоунбрук влезли в затвора, а свръхестествената общност не пожелала да ги измъкне оттам. Скоро след това двамата загинали. Госпожа Стоунбрук влязла в конфликт с някаква вуду магьосница и това решило съдбата й. А мъжът й бил наръган с нож при един от редовните боеве в затворническата баня.

— Затова значи Халоу е имала зъб на свръхобществото в Шривпорт.

Но Ерик реши да смени темата.

— Казаха ми, че съм прекарал няколко нощи в дома ти.

— Да — усмихнах се аз и любезно зачаках следващия му въпрос.

— И през цялото това време ние… нито веднъж ли…?

— А ти как мислиш?

Ерик се приближи към мен и ме прониза с поглед, сякаш се надяваше да прочете истината в очите ми. Толкова лесно би било да направя една крачка към него и да го прегърна…

— Нямам никаква представа — бавно изрече той. — И това просто не ми дава покой.

Усмихнах се.

— Радваш ли се, че отново ходиш на работа? — попитах.

— Да. Пам се е справяла чудесно в мое отсъствие. Всеки ден изпращам цветя в болницата. За Белинда и за… онова момиче върколак… Мария-Комета?

— Звезда-Мария Купър. А на мен все още не си изпратил цветя — язвително подчертах аз.

— Не съм, но ти оставих нещо доста по-съществено. Под солницата в кухнята — отвърна той в своя защита. — Ще трябва да платиш данък върху тях. Доколкото те познавам, най-вероятно ще ги разделиш с брат си. Чух, че си го намерила.

— Да — кимнах аз и усетих, че съм готова да избухна дори без повод. Близостта му ме изнервяше. Непрекъснато давах съвети на Джейсън да бъде търпелив, а ето че аз самата не можех да ги спазвам. — И какво точно искаш да кажеш с това?

— Искам да кажа, че бързо ще свършат.

Ерик едва ли имаше представа какво означаваха петдесет хиляди долара според моите стандарти.

— Ерик, защо всъщност си тук? Усещам, че нещо те мъчи, но не мога да чета мислите ти.

— Открих мозъчна тъкан върху ръкава на якето си и исках да разбера как е попаднала там.

Кръвта се отдръпна от лицето ми. Имах чувството, че всеки момент ще припадна. А може наистина така да е станало, защото ми се губеха няколко секунди. В следващия момент вече се намирах на дивана, а Ерик седеше до мен.

— Струва ми се, че криеш нещо от мен, скъпа моя Суки — нежно каза той.

Изкушението да му призная всичко стана нетърпимо.

Но тогава се сетих, че така Ерик щеше да добие още по-голяма власт над мен; щеше да знае, че съм спала с него и че той е единственият свидетел на извършеното от мен убийство. Щеше да е наясно, че не само аз съм спасила неговия живот (най-вероятно), но и той моя (със сигурност).

— Харесвах те много повече, когато не помнеше кой си — казах аз и реших да приключа с признанията.

— Тежки думи — въздъхна той.

Почти повярвах, че го е заболяло. Спаси ме почукване по вратата. Силно и властно хлопане, което направо ми подкоси краката.

Новият ми гост бе Аманда, невъзпитаната червенокоса вълчица от Шривпорт.

— Посещението ми е служебно — каза тя. — Така че ще бъда любезна.

Чудесно! Бележим прогрес в отношенията си.

Тя кимна към Ерик и каза:

— Виждам, че вампирът е дошъл на себе си. Поздравления.

Тонът й ми подсказа, че с примирието между вампирите и върколаците беше свършено.

— Радвам се да те видя, Аманда — казах.

— Аха — изсумтя тя. — Госпожице Стакхаус, събираме сведения по молба на върколаците от Джаксън.

О, не!

— Така ли? Заповядай, седни. Ерик тъкмо си тръгваше.

— Не, с удоволствие ще остана да чуя въпросите на Аманда — грейна Ерик.

Аманда ме погледна с вдигнати вежди.

Дявол да го вземе, нищичко не зависеше от мен!

— О, разбира се, остани — отвърнах. — Заповядайте, настанявайте се и двамата. Съжалявам, но не разполагам с много време. След малко трябва да тръгвам за работа.

— Тогава пристъпвам направо към въпроса — каза Аманда. — Преди две нощи онази жена от Джаксън, от която Алсид се отрече… ъм… онази със странната прическа, сещаш ли се?

Кимнах. Как да я забрави човек? Ерик изглеждаше приятно спокоен, но нямаше да е задълго.

— Деби! — сети се Аманда. — Деби Пелт.

Ерик веднага се ококори и на устните му цъфна усмивка.

— Алсид се е отрекъл от нея?

— Да, и то пред очите ти — тросна му се Аманда. — О, прощавай, забравих. Тогава ти беше омагьосан.

Гадината се наслаждаваше на ситуацията.

— Както и да е — продължи тя. — Оттогава Деби не се е прибирала в Джаксън. Естествено, семейството е разтревожено. Освен това са разбрали, че Алсид се е отрекъл от нея, и се страхуват, че може да е пострадала.

— Защо смяташ, че тя би ми казала каквото и да било?

Аманда се подсмихна ехидно.

— Ами, всъщност лично аз смятам, че тя по-скоро би изяла стъклена чаша, отколкото да ти проговори някога. Но сме длъжни да разпитаме всички, които са я видели през онази нощ.