Мъртви в Далас

— Точно това правя.

— Обуй си онези тесни джинси, които се връзват отстрани — предложи Бил.

Панталоните, за които говореше, бяха от някаква ластична материя и Бил много ги харесваше, най-вече заради ниската талия. Имах известни подозрения, че моят любим вампир тайно си фантазира за Бритни Спиърс. Но тъй като много добре знаех, че ми стоят страхотно, веднага ги нахлузих. Отгоре сложих синьо-бяла карирана блузка с къс ръкав, която бе с голямо деколте. С цел да подчертая свободолюбивата си същност (в крайна сметка, сама съм си господарка и Бил не бива да го забравя) вързах косата си високо на конска опашка. Омотах синя панделка около ластика и си сложих малко грим. Бил хвърляше тревожни погледи към часовника си, но аз не му обръщах внимание. Щом толкова държеше да се фука с мен пред приятелите си, щеше да се наложи да ме поизчака.

Най-после се качихме в колата и поехме на запад към Шривпорт.

— От днес започвам нов бизнес.

Честно казано, отдавна се чудех откъде идват парите на Бил. Не изглеждаше нито богат, нито беден. Но определено не работеше, освен ако не го правеше през онези нощи, в които не бяхме заедно.

С тревога осъзнавах, че за един истински вампир е фасулска работа да натрупа състояние; в крайна сметка, щом можеш да контролираш съзнанието на хората, не е чак толкова трудно да ги убедиш да ти напишат чек, да ти отстъпят акциите си или да ти дадат съвет къде да инвестираш. Преди време те дори не плащаха данъци, защото ги считаха за мъртъвци, а с данъци се облагат само живите. Железен факт, с който трябваше да се примири дори американското правителство. Но впоследствие Конгресът бе взел разумното решение да ги приеме в редиците на обществото и да им предостави не само правото на глас, но и задължението да плащат данъци.

Японците бяха усъвършенствали синтетичната кръв до такава степен, че на вампирите вече не им се налагаше да поддържат „живота“ си с човешка и спокойно можеха да изпълзят от ковчезите си и открито да заявят: „Ето, вече не се налага да смучем кръвта на човечеството и не сме заплаха за вас“.

Но аз много добре знаех, че Бил изпитва върховно удоволствие единствено когато пие от моята кръв. Спокойно можеше да кара и само на „Глътка живот“ (най-популярното търговско наименование на синтетичната кръв), но да забие зъби в шията ми, беше къде-къде по-приятно. За пред хората пиеше бутилирана А (+,), но останехме ли насаме, не отказваше глътка прясна „Суки Стакхаус“ направо от извора. Ефектът бе несравним. Синтетиката не му доставяше и грам еротична наслада.

— Та какъв, казваш, е този нов бизнес? — попитах аз.

— Купих няколко магазина до магистралата. Там, където е „Ла Лори“.

— От кого ги купи?

— От Белфльор. В началото семейството им притежавало само земята, но после Порша и Анди наели Сид Мат Ланкастър да се заеме с разработката.

Преди време брат ми също бе опирал до адвокатските услуги на Сид Мат Ланкастър. Човекът работеше в бранша цяла вечност и беше много по-влиятелен от Порша.

— Това е чудесно за Белфльор. Опитват се да ги продадат от няколко години. Имат огромна нужда от пари. Купил си не само магазините, но и земята, предполагам. Парцелът голям ли е?

— Едва четири декара, но е на хубаво място — каза Бил с необичаен за него делови тон.

— Освен „Ла Лори“ там има и фризьорски салон „Кукли с букли“, и магазин за дрехи „При Тара“, нали?

Като изключим кънтри клуба, „Ла Лори“ беше единственият ресторант с претенции в цял Бон Темпс. Подходящо място, където да заведеш жена си по случай сребърната ви сватба или шефа си, ако се надяваш на повишение в службата; или девойка, която харесваш и много би искал да впечатлиш. Но хората разправяха, че ресторантът не носел кой знае каква печалба.

Цял живот се мъча да свържа двата края и нямам никаква представа как се управлява собствен бизнес. Родителите ми имали късмета да открият малко нефт на своя земя и — слава богу! — спестявали всичко, докато находището се изчерпало. След смъртта им баба харчеше тези пари много пестеливо, за да отгледа мен и брат ми Джейсън, макар на два пъти за малко да продадем дома на родителите ми, защото трудно се справяхме с данъците и поддръжката на бабината къща.

— И сега какво? Ти си собственик на тези три помещения и те ще ти плащат наем, така ли?

Бил кимна.

— Ако искаш да направиш нещо с косата си, можеш да отидеш в „Кукли с букли“.

На фризьор съм ходила само веднъж през живота си. Забележех ли, че косата ми започва да цъфти, отивах в караваната на Арлийн да ми подстриже връхчетата и толкова.

— Мислиш ли, че косата ми се нуждае от по-специални грижи? — попитах неуверено.

— Не, прекрасна е — усмихна се Бил. — Но ако случайно ти се прииска да отидеш, там правят и маникюр, и всякакви подхранващи процедури за косата. — Последните му думи ми прозвучаха като на чужд език. Досмеша ме. — Освен това — продължи той, — можеш да водиш когото си искаш в „Ла Лори“, без да се налага да плащаш.

Обърнах се към него и втренчено го загледах.

— А Тара вече знае, че трябва да пише всичките ти покупки на моята сметка.