Мъртви в Далас

Веднага щом полицията отвори паркинга, към „Мерлот“ се изсипа невиждана досега навалица. Анди и Порша бяха сред първите. Видях как Тери надникна от кухнята и се загледа в братовчедите си. Те му помахаха, а той вдигна дървената лъжица в знак за поздрав. Запитах се каква точно родствена връзка имаха помежду си. Със сигурност не бяха първи братовчеди. Разбира се, човек може да нарича хората братовчеди, лели или чичовци и без да има кръвна връзка с тях. Когато родителите ми загинаха, след като силен порой отнесе колата им от някакъв мост, най-добрата приятелка на майка ми се стараеше да идва в дома на баба почти всяка седмица и винаги ми носеше по нещичко; през целия си живот съм я наричала леля Пати.

Отговарях на въпросите на клиентите, ако ми оставаше време, и сервирах хамбургери, салати, пилешки гърди и бира, докато ми се зави свят. Погледнах към часовника и установих, че е дошло време да тръгвам. В дамската тоалетна видях приятелката ми Арлийн, която щеше да ме замести. Огненочервените й къдрици (два нюанса по-червени от предишния месец) бяха прилежно прибрани на тила, а впитите й панталони сякаш крещяха на цял свят, че стопанката им е свалила най-малко три килограма. Арлийн бе минавала под венчило четири пъти и сега си търсеше пета жертва.

Поговорихме за убийството, осведомих я за положението в бара, после взех чантата си от офиса на Сам и се запътих към задния вход. Пристигнах вкъщи по здрач. Живея в гората, на половин километър встрани от почти неизползваем селски път. Къщата е стара. Някои части от нея са на век и половина, но след безкрайните ремонти, преустройства и пристройки тя вече изобщо не прилича на довоенна сграда, а на най-обикновена стара ферма. Получих я в наследство от баба ми Адел Хейл Стакхаус и затова ми е толкова скъпа. Бил отдавна ме увещава да се преместя в неговия дом, намиращ се точно до гробището на отсрещния хълм, но аз нямах желание да напускам собственото си местенце.

Съблякох служебната униформа и отворих гардероба. Когато ходехме по вампирски дела в Шривпорт, Бил много държеше да съм наконтена. Не можех да го разбера: хем не искаше някой друг да се усуква около мен, хем искаше да изглеждам една идея по-красива от обикновено, когато посещавахме „Вамптазия“ — вампирско заведение, обслужващо предимно туристи.

Мъже!

Не можах да измисля какво да облека, затова първо се пъхнах под душа. Мисълта за „Вамптазия“ винаги ме напрягаше. Барът се държеше от доста влиятелни вампири и веднага щом научиха за необичайния ми талант, аз се превърнах в желана придобивка за тях. Спаси ме единствено решителната намеса на Бил във вампирската им управленска структура. Постигнахме компромисно споразумение: аз запазвам работата и местожителството си, но в замяна на тази безопасност приемам задължението да се явявам при тях всеки път, когато имат нужда от телепатичните ми способности. Признавам, че в сравнение с предците си новото вампирско поколение бележеше завиден напредък в обноските си спрямо хората.

Горещата вода мигом стопи напрежението ми и аз блажено затворих очи под силната струя.

— Може ли да се присъединя?

— Дявол да те вземе, Бил! — изписках и се подпрях на стената с разтуптяно сърце.

— Извинявай, скъпа. Не ме ли чу да влизам?

— Не, по дяволите! Не можа ли да извикаш: „Скъпа, прибрах се“, или нещо подобно?

— Извинявай — повтори той с пресилена любезност. — Искаш ли да ти изтрия гърба?

— Не, благодаря — изсъсках аз. — Не съм в настроение.

Бил се ухили (за да видя, че вампирските му зъби са прибрани) и дръпна завесата на душа.

Когато излязох от банята благоприлично увита в хавлия, Бил лежеше на леглото ми. Носеше тъмносиня риза с дълъг ръкав, спортен панталон в цвят каки и чорапи в тон с ризата. Лъснатите му мокасини бяха прилежно подредени на килимчето пред нощното шкафче. Тъмнокестенявата му коса беше сресана назад, а дългите му бакенбарди изглеждаха доста старомодни.

Всъщност те не само изглеждаха, а си бяха автентични ретро бакенбарди, но едва ли някой си даваше сметка за това.

Бил има високо извити вежди и класически прав нос. Устата му е досущ като на гръцките статуи, които съм виждала само на снимка, разбира се. Умрял е няколко години след Гражданската война (или Войната на Северната агресия, както я наричаше баба ми).

— Какви са плановете за тази нощ? — попитах. — Работа или удоволствие?

— Всяка минута, прекарана с теб, е удоволствие — отвърна той.

— По каква причина отиваме в Шривпорт? — продължих да настоявам аз, все едно не бях чула уклончивия му отговор.

— Викат ни.

— Кой?

— Ерик, естествено.

След като кандидатства за поста „следовател на Район 5“ и го получи, Бил вече се намираше под ръководството — и протекцията — на Ерик. Което означаваше, че всеки, който се осмелеше да атакува Бил, щеше си има работа и с Ерик и че Ерик наследяваше цялата собственост на Бил. В това число и моя милост. Не бях във възторг, че ме разглеждаха като вещ от списъка с имущество на Бил, но можеше и да е по-зле.

Направих гримаса в огледалото.

— Суки, имаш договор с Ерик.

— Аха — признах. — Имам.

— Значи трябва да го спазваш.