Мъртви в Далас

— Ако не дойде при мен до трийсет секунди, ще я застрелям! — каза Анди и насочи пистолета към главата ми.

— Направиш ли го, веднага ще я последваш в отвъдното! — извика Бил.

Повярвах му. Анди също.

— Не ми пука — каза той. — Няма да е голяма загуба за света.

Това просто ме вбеси окончателно. Изскубнах се от ръката на Бил и тръгнах към двора. Не бях чак толкова заслепена от гняв, че да не виждам пистолета му, макар че се изкушавах да го стисна за топките и да ги изтръгна. Не че нямаше да ме застреля, но поне щеше да го заболи. Но струваше ли си?

— Е, Суки, запретвай ръкави и започвай да им четеш мислите! Чакам да чуя кой от тях е извършителят — нареди Анди, стисна врата ми с огромната си лапа и ме обърна с лице към верандата.

— А ти какво мислиш, че правя тук, глупако? Да не би да смяташ, че ми е много приятно да си губя времето с тези перверзни идиоти?

Анди продължаваше да стиска врата ми. Аз съм много силна и сигурно бих могла да се изскубна и да издърпам пистолета от ръката му, но се опасявах, че може и да не успея. Реших да изчакам малко. Бил правеше някакви физиономии, опитвайки се да ми каже нещо, но не разбирах какво. Ерик пък изобщо не гледаше към нас. Зяпаше Тара… Или може би Яйцето, знам ли и аз?

От гората се разнесе кучешки вой. Опитах се да погледна натам, но Анди ме стискаше за врата и не можех да се обърна. Чудесно. Направо страхотно.

— Това е моето коли — казах на Анди. — Дийн. Помниш ли го? — Предпочитах помощ в човешки облик, но след като Сам пристигаше в кучешкия си вид, трябваше да говоря за него като за куче, за да опазя тайната му.

— Аха. И какво прави тук кучето ти?

— Откъде да знам? Но не стреляй по него, чу ли?

— Никога не бих застрелял куче — отвърна той, дълбоко възмутен.

— Но мен — да! — горчиво въздъхнах аз. Кучето изникна от мрака и спря до нас. Чудех се какво ли бе намислил Сам. Дали запазваше човешкия си разум, когато се превръщаше в коли? Завъртях очи към пистолета, а Сам проследи погледа ми. Но дали ме разбра, не можех да преценя.

Кучето впери очи в пистолета и взе да ръмжи с оголени зъби.

— Назад, куче! Чиба! — извика Анди.

Ако успеех да задържа Анди неподвижен за около минута, вампирите щяха да го хванат. Опитах се мислено да разиграя последователността на движенията. Първо хващам пистолета му с две ръце и го вдигам нагоре. После… Но ако Анди продължаваше да ме държи по този начин, изобщо нямаше да е лесно.

— Не, по дяволите… — изруга Бил. Погледнах го и се стреснах. Очите му втренчено гледаха някъде зад гърба на Анди.

— Охо, я да видим кого държат тук като малко лисиче! — обади се познат глас.

Само това ми липсваше!

— Пощенското ми гълъбче! — Менадата заобиколи Анди и застана от дясната му страна. Тази вечер изглеждаше чиста и не носеше никакви дрехи.

Очевидно виковете на Анди бяха прекъснали любовната й среща със Сам. Сплъстената й черна коса се спускаше чак до бедрата й. Не изглеждаше измръзнала. Всички останали (с изключение на вампирите) вече потраквахме със зъби. Бяхме се наконтили като за оргия, а не като за поход в планината.

— Здравей, гълъбче — поздрави ме менадата. — Предишния път съм забравила да ти се представя, както ми припомни моят кучешки приятел. Казвам се Калисто.

— Здравейте, госпожице Калисто — отвърнах аз. Можех и да й кимна, ако Анди не ме стискаше толкова силно.

— Кой е този отчаян смелчага? — попита Калисто и пристъпи още по-близо.

Нямах никаква представа какво точно правеше Анди, но всички на верандата изглеждаха уплашени до смърт. С изключение на Ерик и Бил. Двамата стояха встрани от хората, което не предвещаваше нищо добро.

— Това е Анди Белфльор — изхриптях. — Човекът има проблем.

Менадата направи още една крачка към нас и мен ме побиха тръпки.

— За пръв път през живота си виждаш такава като мен, нали? — обърна се тя към Анди.

— Да — отвърна той. Звучеше като омагьосан.

— Красива ли съм?

— Да — каза той без никакво колебание.

— Заслужавам ли лепта?

— Да — отвърна той.

— Обожавам пиянството, а ти си много пиян — засмя се Калисто. — Обичам плътските удоволствия, а тези хора преливат от похот. Това място ми допада.

— Ами… хубаво — колебливо рече Анди. — Но един от тях е убиец и аз трябва да разбера кой е.

— Не е само един — измърморих аз. Анди отново ме раздруса, сякаш за да ми припомни кой командва парада. Започваше да ми писва.

Менадата се протегна и нежно погали лицето ми. Ръката й миришеше на пръст и вино.

— Ти не си пияна.

— Не съм.

— И не си участвала в плътските забавления.

— Още не е късно — отвърнах.

Тя се засмя. Смехът й беше писклив и рязък. И много продължителен.

Анди отслаби хватката си. Близостта на менадата го караше да губи почва под краката си. Не знам как изглеждаше тя в очите на хората от верандата, но Анди със сигурност виждаше едно загадъчно същество от мрака. Изведнъж полицаят ме пусна. Просто ей така.

— Ей, новото момиче! — извика Майк Спенсър. — Ела тук да те видим отблизо.

Дийн ме събори на земята и радостно взе да ме ближе по лицето. Менадата плъзна ръка през кръста на Анди, а той премести пистолета в лявата си длан, за да й върне жеста.