Мъртви преди мрак

— Ще умреш, ако не направиш точно каквото ти кажа — заяви ми Бил.

— Съжалявам, но не искам да ставам вампир — отвърнах със слаб, едва доловим глас.

— Не, няма да станеш — каза той по-внимателно. — Ще оздравееш. Бързо. Разполагам с лек. Но трябва да го пожелаеш.

— В такъв случай давай лекарството, — прошепнах — защото си отивам…

Усещах как смъртта ме тегли.

Малката част от съзнанието ми, която все още бе във връзка със света, дочу Бил да изпъшква, сякаш е ранен. После нещо се притисна до устните ми.

— Пий — каза той.

Опитах се да изплезя език. Успях. Бил кървеше, стискаше китката си, за да засили струята, която изтичаше от ръката му в устата ми. Задавих се. Но исках да живея. Насилих се да преглътна веднъж. После и втори път.

Неочаквано вкусът на кръвта започна да ми се услажда, соленият еликсир на живота. Вдигнах здравата си ръка и притиснах китката на вампира към устата си. С всяка глътка се чувствах все по-добре. След минута се унесох и заспах.

Когато се събудих, бях все още в гората и лежах на земята. Някой лежеше до мен. Беше вампирът. Виждах сиянието, което излъчва. Усещах езика му върху главата си. Ближеше раната ми. Не ми се искаше да съм на негово място.

— Различен ли е вкусът ми от този на останалите? — попитах.

— Да — отвърна той приглушено. — Що за същество си ти?

Питаше ме за трети път. Три пъти за късмет, все казва баба.

— Хей, аз съм жива! — възкликнах, като си спомних внезапно, че чаках да хвърля топа.

Раздвижих едната си ръка, онази, счупената. Беше слаба, но вече не се мяташе насам-натам. Усещах краката си. Размърдах и тях. Опитах се да вдишам и да издишам. Бях доволна от резултата — слаба болка. Помъчих се да седна. Коства ми сериозни усилия, но не беше невъзможно. Чувствах се като първия ден без температура, след като изкарах пневмония като дете — немощна, но доволна. Дадох си сметка, че се бях отървала от нещо ужасно.

Преди да приключа с раздвижването, той ме обви с ръце, гушна ме и се облегна на едно дърво. Почувствах се удобно в скута му, с глава, опряна на гърдите му.

— Аз съм телепат — казах. — Мога да чета мислите на хората.

— Включително и моите? — Прозвуча искрено заинтригуван.

— Не. И затова те харесвам толкова — отвърнах, носейки се в океан от блаженство. Очевидно не се притеснявах да кажа точно каквото мисля.

Когато се разсмя, сякаш тътен прозвуча в гърдите му. Смехът му бе леко дрезгав.

— Не мога да доловя и дума — разприказвах се развълнувано. — Нямаш представа какво спокойствие е това. След цял живот, прекаран в слушане на дъра-бъра, дъра-бъра, дъра-бъра, изведнъж… нищо.

— Как излизаш с мъже тогава? Бас ловя, че единствената мисъл на връстниците ти е как да те вкарат в леглото.

— Ами… просто не излизам. И честно казано, според мен целта им винаги е да вкарат жената в леглото, независимо от възрастта. Не ходя по срещи. И всеки си мисли, разбира се, че съм смахната, понеже мога да им кажа истината. Която всъщност е, че всички тези мисли във всички тези глави ме подлудяват. Когато започнах работа в бара, излязох с няколко момчета, които не ме познаваха. Но не беше по-различно от обикновено. Не можеш да се отпуснеш или да се възбудиш, кого ги слушаш как се чудят дали си боядисваш косата, или си мислят, че задникът ти не е готин, или се опитват да си представят как изглежда бюстът ти — внезапно се сепнах. Усетих се колко много разкривам пред това същество. — Извинявай — смотолевих неловко. — Нямах намерение да те товаря с проблемите си. Благодаря ти, че ме спаси от Негодниците.

— Вината да те нападнат е моя — отвърна той, долавях яростта в привидно спокойния му глас. — Ако само бях дошъл навреме, това нямаше да се случи. Така че ти бях задължен с кръвта си. Дължах ти възстановяването.

— Мъртви ли са? — За мое учудване гласът ми прозвуча пискливо.

— О, да.

Преглътнах. Никак не съжалявах, че светът се бе отървал от Негодниците. Но трябваше да погледна истината в очите, не можех да пренебрегна факта, че се намирам в скута на убиец. Макар че бях предоволна, задето съм там — в прегръдките му.

— Това би трябвало да ме притеснява, но не е така — изрекох, преди да осъзная какви ги говорех.

Отново усетих онзи дрезгав смях.

— Суки, какво искаше да ме помолиш тази вечер?

Трябваше да се замисля сериозно. Макар физически да бях като по чудо възстановена от боя, още се чувствах малко объркана.

— Баба умира от любопитство да узнае на колко години си — отвърнах неуверено.

Нямах представа колко личен е този въпрос за вампир. Когато го зададох, той галеше гърба ми, сякаш милва котенце.

— Превърнах се във вампир през 1870-та, когато бях на трийсет човешки години.

Вдигнах поглед. Излъчващото му светлина лице бе напълно безизразно, а очите му приличаха на черни дупки в мрак.

— Участва ли във войната?

— Да.

— Опасявам се, че ще се ядосаш, но тя и клубът, в който членува, ще са безкрайно щастливи, ако им разкажеш нещичко за войната. Какво точно е представлявала.

— Клуб ли?

— Тя членува в Потомци на геройски загиналите.

— Геройски загиналите… — Гласът на вампира беше абсолютно равен, но със сигурност знаех, че не е доволен.