Мъртви на прага

Не исках да карам Алсид да се чувства още по-виновен. На собствените ми плещи лежеше достатъчно тежко бреме.

— Ей, всичко вече е в миналото.

— Звучиш напълно сигурна.

Погледнах го право в очите. Зелени, присвити.

— Мислиш ли, че има дори минимален шанс Деби да е жива? — попитах.

— Семейството й… — започна Алсид, но рязко спря. — Не, не мисля.

Нямаше отърване от Деби Пелт, жива или мъртва.

— А защо искаше да говориш с мен? — попитах. — По телефона ми каза, че трябва да ми съобщиш нещо.

— Полковник Флъд почина вчера.

— О, съжалявам! Какво се случи?

— Шофирал към магазина, когато някаква кола го ударила странично.

— Това е ужасно. Сам ли е бил в колата?

— Да. Децата му ще дойдат в Шривпорт за погребението, разбира се. Чудех се дали ти ще искаш да дойдеш с мен.

— Разбира се. Погребението няма ли да е за тесен семеен кръг?

— Не. Той познаваше толкова много хора, които все още са на служба във военновъздушната база. Освен това ръководеше кварталната група за охрана и беше касиер на църквата. И водач на глутницата, естествено.

— Имал е доста пълноценен живот — казах. — Изпълнен с много отговорности.

— Погребението е утре в един. Ти кога си на работа?

— Ако успея да разменя смяната си с някого, трябва да се върна тук в четири и половина, за да се преоблека и да тръгна за работа.

— Няма проблем.

— Кой ще бъде водач на глутницата сега?

— Не знам — отвърна Алсид, но гласът му издаваше вълнение, въпреки старанието му да звучи спокойно.

— Ти искаш ли да заемеш този пост?

— Не. — Каза го след леко колебание, поне така ми се стори. Усетих вътрешната му борба. — Но баща ми иска. — Усетих, че още не е приключил, и търпеливо зачаках.

— Върколашките погребения протичат доста церемониално — продължи той. Очевидно се опитваше да ми каже нещо. Само че аз все още не схващах какво.

— Изплюй камъчето. — От увъртане полза няма, това е моят принцип.

— Ако се каниш да дойдеш наконтена, недей — каза той. — Другите свръхсъщества си мислят, че върколаците винаги носят кожени дрехи и метални бижута, но това не е вярно. За погребения се обличаме семпло. — Искаше му се да продължи с модните съвети, но спря дотам. Усещах как мислите му бушуват и напират да излязат.

— Всяка жена иска да е наясно с изискванията за облекло — казах. — Благодаря за съвета. Няма да съм с панталон.

Той поклати глава.

— Знаех, че ще ме послушаш, но все пак съм изненадан — смутено отвърна той. — Ще дойда да те взема в единайсет и половина.

— Ще се погрижа да разменя смяната си.

Обадих се на Холи и тя се съгласи.

— Бих могла да дойда направо там — предложих.

— Не — възрази той. — Ще дойда да те взема и ще те върна обратно.

Добре, щом искаше да си усложнява живота, аз нямаше да му преча. И без това колата ми не беше от най-надеждните.

— Добре. Ще те чакам в единайсет и половина.

— По-добре да тръгвам — каза той. Настъпи неловко мълчание. Усещах, че Алсид се кани да ме целуне. Секунда по-късно той се наведе и ме целуна леко по устните. После се отдръпнахме, но ни деляха само няколко сантиметра разстояние.

— Е, аз трябва да свърша някои неща, а ти по-добре се прибирай в Шривпорт. Ще се видим утре.

Алсид си тръгна, а аз извадих последния роман на Каролин Хейнс и се опитах да забравя тревогите си. Само че този път дори книгата не успя да ми помогне. Напълних ваната, отпуснах се в горещата вода и избръснах краката си. После лакирах ноктите си в наситенорозово и оформих веждите си. Най-после успях да се отпусна и блажено се сгуших в леглото. Сънят ме връхлетя толкова бързо, че не успях да довърша молитвата си.

6.

Човек трябва добре да обмисли какво да си облече за погребение — като за всяко друго социално събитие, — дори това да е последната му грижа в подобна ситуация. Харесвах полковник Флъд и му се възхищавах, макар да се познавахме отскоро, и исках да изглеждам подобаващо за погребението му, особено след коментара на Алсид.

Но в гардероба ми просто нямаше нищо подходящо. В осем сутринта звъннах на Тара и тя ми каза къде държи резервния си ключ.

— Харесай си нещо от гардероба ми — каза тя. — Само че не искам да се мотаеш из другите стаи, чу ли? Влизаш през задния вход, отиваш право в спалнята ми и после излизаш.

— Точно това смятах да направя — отвърнах аз, опитвайки се да не звуча обидено. Тара да не би да си въобразяваше, че ще тръгна да си навирам носа, където не ми е работа?

— Не се и съмнявам, разбира се, просто искам да съм сигурна.

И изведнъж разбрах какво се опитваше да ми каже Тара. В къщата й спеше вампир. Може би бодигардът Мики или пък Франклин Мот. След предупреждението на Ерик исках да стоя настрана от Мики. Само много старите вампири можеха да стават преди здрач, но въпреки това не изгарях от желание да се натъкна на кротко заспал кръвопиец.

— Добре, разбрах — побързах да я успокоя аз. Идеята да остана насаме под един покрив с Мики ме накара да потръпна. Но не от радостно очакване. — Влизам и излизам по най-бързия начин.