Следвайки завесата до края на тайната стая, Деметра трябваше да премести част от запасите с консервирани храни и жизнеобезопасяващи медикаменти, които бе открила предишната нощ. Един полъх, ниско до пода, се плъзна по косъмчетата на ръцете й. Имаше отвор зад кутиите, трябваше да има. Тя се зае да премества по-големите кутии в средата на стаята. Когато освободи малко свободно пространство, Деметра дръпна завесата, приведе се над преградата и откри къс тунел. Беше около три метра дълъг, проходим само ако се пълзи на ръце и колене, а в края му бе закачен мъждукащ фенер. Очевидно същата незаконна схема, която осветяваше първата стая, даваше светлина и на това място.
Втората стая бе със същите тъмни завеси, но нямаше никакви удобни стари мебели или други глезотии. Само една маса от рециклирана пресована пластмаса и една сбирка от… елементи. Без да докосва нищо, Деметра ги провери. Докато проследяваше изолираните жици и мрежово екранираните кабели помежду им, започна да придобива ясна картина относно функцията им.
Тази кутия сигурно бе захранването. Беше доста голяма, дебелостенна, с охладител отзад и червен ключ отпред. Превключвателят имаше позиции „нула“ и „едно“, със светещ диод до единицата. Черният кабел, излизащ от него, се свързваше с… Сандъчето беше гладко като кутия за пица и от него тръгваха като паяжина паралелни кабели. Те влизаха в едно гнездо от модули, които можеха да бъдат периферии или идентични чипове с памет. Плоскостта му я убеди, че трябва да съдържа дънна платка — ръчно изградена схема с чипове, разположени на една равнина и запоени върху вградена златно-медна нишка. Това бе начинът, по който откривателите на кибернетиката са създавали своите прототипове. От друга страна, най-добрите търговски схеми, масово производство, от Земята, бяха положени в сферични слоеве и поставени в условия на микрогравитация. Подобно на Сладурчето, те представляваха едно цяло и приличаха на перли.
А това гнездо от модули — вероятно памет, сети се тя — изглеждаше повредено. Всички керамични капсули бяха разтворени, нещо бе човъркано във вътрешността им и отново бяха запечатани с течен епоксид… Ръчна изработка отвсякъде със сертификат за параноичност.
Това, което Деметра не можеше да открие, беше входно-изходният модул. Системата нямаше клавиатура, дисплей, шлем или ръкавици. Изглежда, нямаше връзка с ресурсите на мрежата. Тя се огледа за кабели, излизащи от масата в някоя посока или нещо, което да наподобява антена, но не откри нищо. Освен, че мрежата би могла да чуе кибер с подобна мощност по електромагнитните еманации на кабелите му, независимо дали са изолирани или не, самото му включване щеше да изпрати радиочестотния му подпис.
— Защо, копеле такова? — каза Кафлън на глас, като имаше предвид Митсуно.
Въпреки уверенията и очевидната му страст и нежност, Лоул я бе излъгал. От доказателствата, разпръснати по масата, неговото безопасно малко скривалище — „място, което ще ти хареса“ и, „където обикновено изискваме претърсване“, преди да се позволи на някой външен да влезе — разбра, че приютяваше неговото собствено киберустройство.
Като преброи модулите с памети и ги раздели на четири, тя предположи, че то оперира на нивото на изкуствения интелект. Вероятно с коефициент на Станфорд-Сънивайл от 600 и повече. И всичко, което почувства и обработи, мрежата ще разбере една наносекунда по-късно чрез електромагнитната интерферометрия.
— Ти, тъпо копеле.
Лоул и Елън влязоха в любимата си дупка за запиване, все още коментирайки скалъпените данни от изследването в Елада.
— Знаеш, че няма начин едно корито от хризолитни кристали да се вклини настрани към седиментните слоеве — каза й Митсуно. — Няма начин това да се случи. Хризолитът е вулканична скала. Когато проникне в една формация, цялата добре подредена структура просто се изпарява. Това кажи на твоя кибер.
— Опитах, но той е упорит.
— Добре тогава, ще го надприказваме с помощта на Ат. Може би шефската програма ще налее малко разум в диодите му…
— Ето къде сте!
Лоул се обърна и видя Деметра, устремена към масата им. От пламъка в очите й личеше, че това не е щастливата жена, която бе оставил преди десетина часа.
— Деметра, радвам се да те видя.
— Ще ми кажеш ли за какво наистина служи този тунел? — попита тя.
— Какъв тунел? — той си сложи маска на лицето.
— Лоул, какво си… — започна разтревожено Елън.
— Тайната стая, където… — Деметра погледна Сорбел и челюстите й се стегнаха — … където се чукахме снощи.
— Лоул — прошепна Елън, — ти…?
Но Митсуно я отряза, като заговори бързо:
— Както ти обясних, Дем, това е място, където някои от нас отиват да се разтушат, да обсъдят нещата насаме, а така също и за малки купони. Всъщност не е голяма тайна. Наистина.
Деметра предъвкваше това поне десетина секунди.
— Тогава сигурно ще ми обясниш — каза тя с по-нисък тон — защо една минута след като попаднах там, всички се разтревожиха.
— Кой се е разтревожил?