Малтийска следа

Сградите се извисяваха в прави линии, съзнателно долепени една до друга, за да хвърлят сянка от жаркото средиземноморско слънце, същевременно позволявайки на морския вятър да преминава безпрепятствено по улиците. Общо градът наброяваше около две хиляди достолепни постройки, всичките завършени в течение на пет години. Но минали още двайсет и пет, за да бъде доведено всичко до съвършенство. Почти нищо не се бе променило от XVII в. насам. На Люк особено му допадаше казаното от Дьо Балет за неговото творение:

Построен от благородници за благородници.

Пред очите му се разкриха белите рампарти на Форт Сант Елмо, кацнали високо горе на каменния полуостров, от които се разкриваше зашеметяваща гледка към открито море. Той си представи залповете на медните топове, отблъсквали корабите на турските нашественици. Цялата Велика обсада приличаше на сюжет за холивудски филм. Сюлейман Великолепни изпратил 40 000 воини и над 200 кораба, за да превземат Малта и да я направят част от ислямския свят. Дьо Валет имал под свое командване 200 рицари, 1100 войници и 6000 членове на местните милиции. Въпреки молбите му за помощ нито един от християнските крале в Европа не си мръднал пръста, понеже били прекалено заети да се избиват помежду си.

Дьо Валет останал сам. Нашествието било яростно и кръвопролитно, като протекло изцяло през нечовешки горещото лято. Форт Сант Елмо издържал месец, преди да капитулира. Но самите турци страдали от липса на провизии, недостиг на питейна вода и дизентерия. И двете страни се отдали на кървав разгул. Труповете на убитите рицари бивали привързвани с отрязани глави за дървени кръстове и пускани да плуват в залива към укрепленията от другата страна. В отговор Великият магистър Дьо Валет обезглавявал турски пленници и изстрелвал главите им с оръдията си вместо гюлета.

Накрая, през септември 1565 г., от Сицилия пристигнали подкрепления и турците минали в отстъпление. Без този обрат корабите на мюсюлманите щели да владеят цяло Средиземно море от базата си в Малта и Европа щяла да бъде изложена на смъртна заплаха. Но малтийските рицари спасили християнския свят.

Той зави покрай Форт Сант Елмо и навлезе в Голямото пристанище, заобиколено отвсякъде с крепостни стени и стражеви кули. По бойниците на крепостта и отсреща през залива, в Трите града, приветливо се вееха разноцветни знамена. Към един от дългите кейове беше привързан круизен кораб, от него слизаха тълпи туристи. Друг чакаше на рейд навътре в морето. Люк се насочи към яхтеното пристанище. От яхтата, която го бе теглила, не се виждаше и следа. Той намали газта и лодката забави ход, за да навлезе в заграденото пространство с десетки лодки, които се полюляваха лениво на котвите си.

Колата му го очакваше на малък паркинг през няколко преки от там.

Той приближи лодката до кея, угаси двигателя и я завърза за два свободни стълба. Скочи на брега и закрачи към колата си. Двама мъже му преградиха пътя.

9

Езерото Комо

След като си тръгна от вилата, рицарят пое по шосето, което водеше обратно към езерото. Чантата от слонска кожа лежеше на предната седалка до него. Той я бе прибрал, докато двамата мъже се биеха на втория етаж. Малоун очевидно бе открил онова, за което собственикът на вилата бе признал, че се намира в нея. Съдържанието на чантата отговаряше точно на описанието му.

Слава богу, че бе действал бързо и решително. Беше инструктирал помощника си само да зашемети Малоун, след което да прибере чантата. Проста задача. Американецът му беше нужен жив. Само че явно нещо се бе объркало. Той не биваше да допусне помощникът му да попадне в плен. Затова се бе справил с проблема, след което бе грабнал чантата, като междувременно се бе погрижил Малоун да не го подгони с колата си. Идеята беше да прекъсне следата и да отпрати бившия агент обратно при британците с празни ръце. Сега целта бе постигната, макар и на по-висока от очакваната цена.

Той излезе на крайбрежното шосе, което следваше извивките на бреговата линия, и тръгна на север. След четири километра стигна до Менаджо. От двете страни на живописните градски улички се издигаха разноцветни сгради. Слънцето припичаше, оцветявайки в златисто фасадите им. Над стръмните покриви на къщите в полукръг се издигаха гористи склонове, увенчани с назъбени била. Той паркира малко след Пиаца Гарибалди, взе кожената чанта и закрачи бавно с наведена глава, без да привлича внимание, като се ориентираше повече с ушите, отколкото с очите си.