Малкаса Пойнт

В мига, в който приятелката й бе вече вътре, тя завъртя волана. Омнито направи пълен кръг. Предните му светлини обърсаха края на гората.

— Изгаси светлините — каза Нора.

Тя ги изгаси, спомняйки си, че Джек бе подкарал мустанга без фарове.

— Боже мой, колко е вълнуващо!

— Нещо лошо се е случило.

— Престани да се притесняваш. Ейб е добре.

— Ще престана да се притеснявам, когато го видя.

— Ти наистина си хлътнала по този мъж.

— Наистина.

Стигнаха до завоя в подножието на хълма. Тайлър видя тъмния силует на мустанга, който се приближаваше до бордюра. Спря пред будката за билети. Погледна пространството зад оградата, но не видя никого.

Къде е Ейб, крещеше съзнанието й.

Джек изскочи от колата. Остави вратата отворена. Заобиколи отпред и рязко отвори дясната врата.

Тайлър стигна зад мустанга и удари спирачките. Омнито спря на сантиметри от задната броня. Тайлър изскочи и направи две крачки. Ейб идваше, залитайки, иззад будката с някакво тяло, преметнато през рамо.

Тъй като нямаше къде да стъпи, Тайлър изпълзя по капака. Прехвърли краката си и се втурна към Ейб.

Момичето, което носеше, бе завито с одеяло. Русата разбъркана коса падаше върху лицето му, Ейб се наведе и свали краката му на земята. Въпреки че изглеждаше в съзнание, краката се подгънаха. Джек го хвана под мишниците и двамата мъже го настаниха на предната седалка в мустанга. Джек затвори вратата. Ейб се обърна към Тайлър.

— Добре ли си? — попита тя.

Той кимна.

— Какво стана? Коя е тя?

Той поклати глава.

— Ще се върна с твоята кола — каза той. — Бързо! Да тръгваме!

Внезапното силно чукане по вратата на Гормън го накара да подскочи, припомняйки си миналата нощ, когато в съня му го стреснаха Марти и Клер. Успокои се. Разбра, че сигурно са Ейб и Джек. Погледна часовника. Показваше десет и единадесет. Бяха тръгнали преди час и четиридесет минути. Значи в „Къщата на Звяра“ са прекарали поне един час, през който са снимали.

— Идвам — извика той.

Затвори албума на Капитан Франк и го мушна в чекмеджето на нощното шкафче. Преди да отиде до вратата, включи касетофона и го пъхна в джоба си.

Мъжът, който чакаше под светлината на верандата, не бе нито Джек, нито Ейб.

— Капитан Франк! — Гормън се опита да се усмихне. — Радвам се да те видя. Сигурно си дошъл за албума.

Старият човек беше ядосан.

— Влизай, влизай. Съжалявам, че не успях да ти го върна, но копирната машина в онзи магазин не работеше. Казаха ми, че ще я поправят до утре сутринта, така че…

— Къде е?

— На сигурно място — каза Гормън.

Капитан Франк го последва предпазливо до края на леглото и не откъсна поглед от него, докато не извади албума от чекмеджето.

— Веднага ще си го взема, г-н „Уилкокс“.

— Както желаеш.

— Човекът на рецепцията каза, че се казваш Харди.

— Това е името, под което се регистрирах.

— А как е истинското ти име?

— Харди. Уилкокс е псевдоним, литературният ми псевдоним. Използвам го, когато пиша в „Пийпъл“.

— Така ли? — звучеше недоверчиво. — Мисля, че възнамеряваш да ми откраднеш албума.

— Глупости. Имах най-доброто намерение да ти го върна.

— А-ха. Може да е така, но може и да не е.

Капитан Франк издърпа протрит кожен портфейл от задния джоб на бермудите, извади банкнотите по петдесет долара и ги подаде на Гормън.

Гормън стоеше неподвижен с албума в ръце.

— Разбирам, че не искаш да напиша статията.

— Не съм казал такова нещо, нали?

— Не мога да напиша нищо, ако не ми дадеш това — той размаха албума. — Истинско богатство е и разбирам, че за теб е безценен. Нямах никакво намерение да го задигна. Щях да ти го върна днес следобед. Не мислех, че ще ме заподозреш в измама. Моя ли е вината, че копирната машина не работи?

— Не, не е твоя — съгласи се Капитан Франк. Изглеждаше почти разкаян. — Въпреки всичко, искам да си вземеш парите и да ми върнеш албума. Не се чувствам добре, когато не е в ръцете ми. Виж какво ти предлагам: ще си го прибера у дома, а ти ще наминеш утре към нас, ако все още искаш да напишеш тази статия. Ще дойда с теб и ще направим заедно копията.

Гормън си наложи да се усмихне.

— Звучи много добре — отговори.

Подаде албума на капитана, взе си парите и ги натъпка в джоба на ризата.

— Извинявай, че те притесних по този начин. Ако се бях досетил…

— Няма нищо.

— Искаш ли да изпиеш нещо с мен? Съжалявам, че нямам бира, но какво ще кажеш за едно мартини?

Очите на стареца светнаха.

— Благодаря, с удоволствие.

— Заповядай. Седни — покани го Гормън.

Капитан Франк се отправи към едно от двете еднакви легла. Гормън се обърна към тоалетката. Разпечата нова бутилка джин и сипа от прозрачната течност в каничка от походния си сервиз. Ръката му трепереше.

Автобусът е истински арсенал, помисли той. Ако се опитам да се промъкна там, може да ме застреля. Ако погълне обаче достатъчно мартини, старият хитрец ще заспи като умрял.

Гормън добави капка вермут и бавно разбърка сместа.

Като умрял!

Знае ми името. Ще ми създаде неприятности, ако открадна скъпоценния му албум. Ако не се събуди и не ме застреля.

Една възглавница върху лицето, докато е в пиянско вцепенение…

Изглежда много рисковано.