Малкаса Пойнт

— На двадесет и шест години съм, имам работа, за която мечтаят половината от тези тук на конференцията, а си мисля, че най-голямата грешка в живота ми е, че се разделих с Дан.

— Сега ли го разбра?

— Не, усетих го преди много време. Тогава си мислех, че ще срещна някой друг.

— А ти не срещна?

— Не съм се влюбвала оттогава.

— И какво смяташ да правиш сега?

— Нищо! Направих своя избор преди пет години. Трябва да се примиря.

— Не е задължително.

— Разбира се. Съществува и друга възможност — моста Голдън Гейт. Винаги мога да се хвърля оттам. Намира се на подходящо място.

— Не го казвай дори на шега — каза Нора.

— Чувствам се наистина… по дяволите! — промърмори тя и пак се разплака. — Понякога имам чувството… имам чувството, че съм захвърлила истинския си живот.

— Ей, ей — Нора се пресегна през масата и я хвана за ръката. — Още не е дошъл краят на света! Имам предложение — след като изпитваш толкова силни чувства, защо не му се обадиш? На какво разстояние се намираме от Мил Вали? Не сме много далече, нали?

Тайлър вдигна рамене и подсмръкна.

— Не зная, но не е повече от половин час.

— Значи утре отиваш и го намираш.

— Не мога да сторя това.

— Защо, по дяволите, да не можеш?

— Минали са цели пет години! Навярно се е оженил… Може дори да не живее вече там.

— След като е държал на работата си толкова много, че е позволил да се изплъзнеш между пръстите му, значи трябва още да е там.

— Не мога, Нора.

— Защо не опиташ? Няма какво да губиш! Доколкото знаеш…

— Не!

Само при мисълта за това, стомахът й се сви от страх.

— Ако се нуждаеш от морална подкрепа, ще дойда с теб.

— Утре трябва да се прибираме.

— Защо? Имаме още две прекрасни седмици от лятната ваканция, преди да започне голямото надбягване по пътя към успеха. Защо трябва да си ходиш вкъщи? Страхуваш се, че ще ти увехнат цветята? Хайде утре, рано сутринта, да отидем до Мил Вали и се опитаме да намерим твоя Дан. Ако нищо не излезе, какво ще изгубим? Един час и нещо? Ще успеем да се върнем в Лос Анджелис, преди да се стъмни.

— Не знам. Искам да си помисля.

— Какво има да мислиш? Хайде, решавай.

— Не съм сигурна — Тайлър допи уискито и потърка лицето си. — Чувствам се… така объркана. Отивам си в стаята. Ти оставаш ли?

Нора кимна.

— Много е рано. Няма да заключвам междинната врата. Ще ме събудиш ли призори?

— Призори? Добре.

В своята стая на шестия етаж, Тайлър се хвърли на леглото. Струваше й се, че таванът бавно се върти, точно както барът, откъдето току-що се върна.

Беше пила твърде много.

Колко много? Я да видим. Три водки с тоник на коктейла преди банкета. Един бог знае колко вино по време на вечерята — може би, три или четири чаши. След това две уискита с Нора в бара. Нищо чудно, че таванът й се върти.

Нищо чудно, че се бе разприказвала.

Ако беше трезва, никога нямаше да разкрие душата си пред Нора. Нищо не развързва езика така, както няколко питиета, които те карат да разказваш неща, които иначе никога не би казал.

Дано Нора обърне още няколко чашки и не си спомня нищо, за да се приберат утре, както бяха планирали.

Никакъв шанс.

Винаги мога да я разубедя. Трябва да съм упорита!

Краката й висяха отстрани на леглото. Когато стъпи на пода, усети, че са изтръпнали. Повдигна с усилие единия крак върху коляното на другия и смъкна обувката. Седна в леглото, за да свали другата, след това остана неподвижна, докато престане да й се вие свят.

Поне не й се повръщаше. Беше само леко замаяна. „Замаяна“ е точната дума, помисли си тя, и се търкулна назад в леглото. Сви крака под тялото си и легна на една страна, като пъхна ръка под възглавницата.

Какво да направя?

Размърдай си кокалите и вземи аспирин с няколко чаши вода, в противен случай утре ще се чувстваш ужасно.

Сутринта. Господи, сутринта. Какво ще правя?

Кажи „не“ на Нора. „Не, не, Нора! Не искам да ходя!“

А защо не?

Защото, по дяволите, ще ме заболи, ако го видя — дори ако само се опитам. Сигурно има съпруга, а можеше да съм аз. Но не знам дали е женен. Може да не се е оженил и да е самотен. Може все още да ме желае.

Как ли пък не?

Защо се разприказвах пред Нора? Защото пих твърде много. И ако заспя в това състояние, утре ще съжалявам.

Претъркулна се по гръб и започна да се съблича. Вдигна единия си крак и откопча чорапа от жартиера.

Дан мразеше чорапогащниците. За да му достави удоволствие, тя престана да ги носи. Никога повече не се върна към тях.

Никога не се върна и към марихуаната.

Продължаваше да е с къса коса, точно както той я харесваше. „С тази прическа приличаш на Питър Пан“1 — казваше той. „Питър Пан е момче“ — припомняше, му тя и добавяше, че може би прическата го привлича, поради латентния му хомосексуализъм. „Аха, така значи? — казваше той. — Ела тук и ще видиш кой е педераст.“

Истински мачо и ченге.

Господи, как й липсваше!