Любовникът на девицата

Веднага около нея се скупчиха всички: придворните дами запърхаха, повикаха Кат Ашли и Бланш Пери. Сложиха я в леглото: Елизабет отказа грижите им — не можеше да понесе никой да я докосва.

— Затворете капаците, светлината изгаря очите ми! — възкликна тя.

Искаха да повикат лекарите.

— Не искам да виждам никого — каза тя.

Поискаха да й приготвят разхлаждаща отвара, успокояваща отвара, отвара за сън.

— Не искам нищо! — почти изпищя Елизабет от раздразнение. — Просто си вървете! Не искам никой да ме гледа. Не искам дори никой пред вратата ми. Чакайте в приемната ми, не искам никого дори и в личния си кабинет. Ще спя. Не бива да ме безпокоите.

Като ято разтревожени гълъби, с лек, подобен на пърхане шум, те излязоха, както им бе наредено, и отидоха в приемната да разговарят. В спалнята си, през две затворени врати, Елизабет още чуваше загрижения им шепот. Тя обърна сгорещеното си лице към възглавницата, обви ръце около собственото си стройно и слабо тяло, и се прегърна здраво.

Сър Робърт, яздейки бавно нагоре-надолу по арената, накара коня си да се обърне кръгом в най-долния й край, а след това отново тръгна по линията. Повече от час правеха това упражнение. Всичко зависеше от желанието и готовността на коня да се движи по права линия, дори когато друг боен кон, с рицар в пълни доспехи и снаряжение на гърба, с наведено надолу копие, се задава с тътен от другия край, и само крехка и нестабилна бариера разделя двете същества. Конят на сър Робърт не трябваше да се отклонява, нито дори да се отдръпва леко настрани, трябваше да държи права линия дори когато сър Робърт, навеждайки собственото си копие, държеше поводите с една ръка; трябваше да се придържа към линията дори ако той се олюлееше на седлото от някой удар, и почти ги изпуснеше.

Робърт се извърна кръгом, обърна се, обходи линията в тръс, завъртя се, измина отново линията в пълен галоп. Когато спря, конят му се задъхваше, шията му беше потъмняла от пот. Той го извъртя и отново препусна надолу по линията през средата на арената.

Леко ръкопляскане се разнесе откъм входа на арената. На входа, откъдето влизаха и излизаха ездачите, стоеше една прислужница, със загърнати с шал рамене, с подобаващо за прислужница боне, кацнало на главата й, изпод което се подаваше къдрица червена коса, с бледо лице и тъмни очи.

— Елизабет — каза той, с тих тържествуващ тон, когато я позна, и се отправи към нея. Спря коня и се смъкна от седлото.

Зачака.

Тя прехапа устната си, сведе поглед, пак вдигна очи. Той видя как погледът й се стрелна от ленената му риза, където потта оставяше тъмно петно върху плата на гърдите и на гърба му, към тесните му бричове за езда и лъснатите кожени ботуши. Видя как ноздрите й потрепват, когато вдъхна мириса му, как очите й се присвиха, когато отново вдигна поглед към него, към тъмнокосата му глава, очертана на фона на яркото утринно небе.

— Робърт — промълви тя.

— Да, любов моя?

— Дойдох при теб. Мога да отсъствам от покоите си за не повече от час.

— Тогава нека не губим дори един миг — каза той простичко и метна поводите на бойния си кон на оръженосеца си. — Покрий си главата с шала — каза тихо, и плъзна ръка около талията й, и я поведе — не към двореца, а към личните си покои над конюшните. От градината към тях водеше малък вход с порта: той отвори вратата и тръгна с нея нагоре по стълбите.

В покоите на Робърт Елизабет свали шала и се огледа наоколо. Стаята представляваше голямо помещение с два високи прозореца, а стените бяха покрити с тъмна ламперия и тапицирани с плат. Плановете за турнира на другия ден бяха разстлани на масата, писалището му беше осеяно с делови книжа от конюшните. Тя погледна към вратата, която се намираше зад писалището — вратата на спалнята му.

— Да, ела — каза той, проследявайки погледа й, и я въведе през вратата.

Красиво легло с балдахин заемаше по-голямата част от стаята: имаше молитвен стол в ъгъла, лавица с малка сбирка от книги, лютня. Шапката му с пера беше на леглото, пелерината му — отзад на вратата.

— Никой ли няма да влезе? — попита го тя задъхано.

— Никой — увери я той, а после затвори вратата и плъзна тежкото желязно резе.

Обърна се към нея. Тя тръпнеше от очакване, страх и усилващо се желание.

— Не бива да имам дете — изтъкна тя.

Той кимна.

— Знам. Ще се погрижа за това.

Тя все още изглеждаше притеснено:

— Как можеш да си сигурен?

Той пъхна ръка във вътрешния джоб на жакета си и измъкна кондом, направен от овчи пикочен мехур, зашит с мънички бодове, и поръбен с панделки.

— Това ще те пази.

Разкъсвана между нервността и любопитството, тя се изкикоти:

— Какво е? Как действа?

— Като броня. Ти трябва да бъдеш мой оръженосец и да ми го поставиш.

— Не мога да си позволя да имам синини на място, което моите дами могат да видят.

Той се усмихна:

— Няма да оставя нищо повече от отпечатък на устните си върху теб. Но отвътре, Елизабет, ще гориш, обещавам ти.

— Малко се страхувам.

— Моята Елизабет — каза той тихо, пристъпи към нея и свали бонето. — Ела при мен, любов моя.