Любовникът на девицата

Елизабет се облегна на покрития със златен варак парапет на баржата и се загледа към леко плискащите се води на реката и към панорамата от увеселителни лодки, които се движеха с темпото на нейната собствена, в полюшващите се фенери, които осветяваха собствените си отражения във водата. Робърт отиде при нея и те стояха дълго един до друг, наблюдавайки мълчаливо реката.

— Знаете ли, това беше най-съвършеният ден в живота ми — тихо каза Елизабет на Робърт.

За миг постоянното напрежение, дължащо се на физическото привличане помежду им, бе облекчено. Робърт й се усмихна, с обичливата усмивка на стар приятел.

— Радвам се — каза той простичко. — Иска ми се да ви пожелая още много такива дни, Елизабет. Вие бяхте щедра към мен, и аз ви благодаря.

Тя се обърна и му се усмихна: лицата им бяха толкова близо едно до друго, че дъхът му раздвижи един кичур коса, който се беше измъкнал от шапчицата й.

— Все още имате ръкавицата ми — прошепна тя.

— Вие имате сърцето ми.

„Щедро, и още как“, каза си сухо Уилям Сесил, докато дворът потегляше сутринта на първи май да посети Робърт Дъдли в новия му дом в Деъри Хаус в Кю — очарователна малка къща, построена досами парка, само на десет минути пеша от двореца. Редица великолепни бели каменни стъпала водеха към два пъти по-висока от обичайното сводеста двойна врата, оградена от два прозореца. Вътре една голяма зала бе последвана от малки, уединени стаи за отдих, от които се разкриваше изглед към градините от всяка страна. Досами фасадата на къщата имаше жив плет с две съвършено подрязани дървета, кръгли като сливи, застанали сякаш на пост от всяка страна.

Робърт Дъдли посрещна малката група на входната врата и ги поведе право през къщата към красивата, оградена със стени градина отзад. Тя беше засадена отчасти с цветя и отчасти — с овощни дървета, до голяма степен по новата мода на една градина да се придава колкото може повече вид на обсипана с цветя ливада. Една маса беше застлана с бяла покривка и приготвена закуска очакваше кралицата. В типичния превзет стил на фамилията Дъдли, всички слуги бяха облечени като доячки или пастири, а малко стадо агънца, нелепо боядисани в цветовете на Тюдорите — зелено и бяло — подскачаха весело под цъфналите ябълки в овощната градина.

Елизабет плесна с ръце от удоволствие при вида на всичко това.

— О, Робърт, колко изящно!

— Помислих си, че ще ви хареса днес да бъдете обикновено селско момиче — прошепна той тихо в ухото й.

Тя се обърна към него:

— Така ли? Защо?

Той сви рамене:

— Една корона е както чест, така и товар. Хората, които се тълпят около вас през цялото време, винаги вземат от вас: те никога не дават. Исках да имате един ден, който да е изпълнен с удоволствие и смях, ден за едно хубаво момиче, а не за една натоварена с тежко бреме кралица.

Елизабет кимна.

— Вие ме разбирате. Те искат толкова много от мен — каза тя нацупено.

— А тези нови кандидати за женитба са най-лошите — каза той. — Онези двамата херцози от династията на Хабсбургите, които искат вашата слава и блясък да ги издигне от бедни австрийски херцози до крале на Англия само с един скок! Или граф Аран, който иска да ви въвлече във война с Шотландия! Те не ви предлагат нищо, а очакват всичко в замяна.

Елизабет се намръщи, и за миг той се изплаши, че е стигнал твърде далече. После тя каза:

— Те ми предлагат единствено тревоги, а искат от мен всичко, което съм.

— Те не искат нищо от вас — поправи я той. — Не от вашата истинска личност. Те искат короната, или трона, или наследника, който можете да им дадете. Но те са фалшиви ухажори, фалшиво злато, те не ви познават или обичат, както… — той млъкна рязко.

Тя се наведе напред: почувства топлия му дъх върху лицето си и той я видя как си поема дъх заедно с него.

— Вие? — запита настойчиво тя.

— Както ви обичам аз — прошепна той много тихо.

— Ще обядваме ли? — запита печално Сесил, откъм групата, която чакаше зад тях. — Прималява ми от глад. Сър Робърт, вие сте истински Тантал — да подредите цяло пиршество пред нас, но така и да не ни поканите да се храним.

Робърт се разсмя и се извърна от кралицата, която си даде един миг да възвърне усещането си за присъствието на останалите, за очите, приковани върху тях, за масите, застлани със снежнобели покривки, в изпълнената със слънчева светлина овощна градина.

— Моля… — каза той, като ги подкани с жест на знатен лорд да заемат местата си.