Любовникът на девицата

— Не — повтори той. — Трябва да бъда там. Трябва да се изберат лодките и да се определят гребците. Трябва да подготвя водна жива картина и да намеря лодка за музикантите, има много за вършене. Не става въпрос само за поръчването на лодките. Не мога да проумея как съм могъл да го забравя.

— Ако дойда и аз, може би ще успея да ти помогна.

Робърт се надигна от масата. Не можеше да понесе печалното й изражение.

— Как ми се иска да можеше! — каза той топло. — Но имам за теб друга работа, далеч по-важна задача. Не помниш ли? А ти обеща, че ще я поемеш заради мен, заради нас.

Усмивката се върна на лицето й:

— О, да!

— Искам това да стане възможно най-скоро. Сега ще те оставя, и можеш да разкажеш на нашите приятели всичко за това.

Той вече беше излязъл, преди тя да успее отново да го помоли да остане. Неговите хора в двора на конюшнята оседлаваха конете, готови за тръгване. Той ги огледа с опитно око. Дъдли беше прочут с това, че се грижеше придружителите му винаги да са спретнати като потеглящи на бой войници. Кимна, пое юздите на едрия си ловен кон и покрай конюшнята го изведе отпред пред къщата.

— Трябва да ви благодаря за гостоприемството ви към мен — каза той на господин Скот. — Знам, че не е нужно да ви благодаря за престоя на съпругата ми, знам колко скъпа ви е тя.

— За мен винаги е удоволствие да приема братовчедка си тук — каза мъжът любезно. — И беше голяма чест да ви видя. Но се надявах да имаме време да поговорим.

— О?

Господин Скот дръпна Робърт Дъдли настрани.

— Срещам известни затруднения да изискам парите, които ми дължи един търговец в Антверпен. Разполагам с писмена полица от него, но не мога да го заставя да я уважи. Бих предпочел да не я представям пред мировите съдии, в нея има някои клаузи, които са твърде сложни за техните простовати умове, а моят длъжник знае това, възползва се от него и отказва да плати.

С обичайната си съобразителност Робърт разшифрова смисъла на думите му — господин Скот беше дал назаем пари на някакъв търговец в Антверпен с незаконно висока лихва, и сега човекът се отмяташе от дълга си, убеден, че никой почтен лондонски търговец не би искал да се знае, че заема пари на нуждаещите се с двайсет и пет процента лихва.

— Каква е общата сума? — попита Робърт предпазливо.

— Нищожна — за такъв важен човек като вас. Някакви си три хиляди паунда. Но за мен е бреме.

Робърт кимна.

— Можете да пишете на сър Томас Грешам в Антверпен, да кажете, че сте братовчед на съпругата ми и че аз го моля да се задейства по този въпрос — каза той небрежно. — Той ще ми направи услугата да разгледа въпроса заради вас, и после можете да ми кажете какво е заключението му.

— Изключително съм ви признателен, братовчеде — каза топло господин Скот.

— За мен е удоволствие да ви услужа. — Робърт се поклони вежливо и се обърна да целуне госпожа Скот, а после — към Ейми.

В мига, когато я оставяше, тя не можа да скрие колко е разстроена. Цветът се отдръпна от лицето й, а пръстите й затрепериха в уверената хватка на топлите му ръце. Опита се да се усмихне, но очите й се напълниха със сълзи.

Той сведе глава, целуна я по устните и почувства как те се извиха печално надолу под неговите. Снощи, под него, тя му се беше усмихвала, докато я целуваше, беше обвила ръцете и краката си около него и беше шепнала името му, и вкусът й бе толкова сладък.

— Развесели се, Ейми — настоя той, шепнейки тихо в ухото й. — Мразя, когато си тъжна.

— Виждам те толкова рядко — промълви тя настойчиво. — Не можеш ли да останеш? О, моля те, остани, само до вечеря…

— Трябва да вървя — каза той, като я прегърна здраво.

— Бързаш да тръгнеш, за да видиш друга жена? — обвинително каза тя, внезапно изпълнена с гняв — гласът й в ухото му беше като съскане на змия.

Той се отскубна от хватката й.

— Разбира се, че не. Нещата стоят така, както ти казах. Бъди весела! Нашето семейство е във възход. Бъди щастлива за мен, моля те, изпрати ме с усмивката си.

— Стига да ми се закълнеш в честта на майка си, че няма никоя друга.

Той направи гримаса, когато чу натруфения й език:

— Разбира се, кълна се — каза простичко. — Сега се радвай заради мен.

Ейми се опита да се усмихне, макар че устните й трепереха.

— Щастлива съм — излъга тя веднага. — Щастлива съм заради твоите успехи и съм толкова щастлива, че най-после ще имаме къща. — Гласът й затихна. — Ако се закълнеш, че си ми останал верен.

— Разбира се. Защо иначе ще искам да ми създаваш дом? И ще се срещна с теб в дома на семейство Хайд в Денчуърт, след около две седмици. Ще ти съобщя с бележка до госпожа Одингсел.

— Пиши ми — помоли го настойчиво тя. — Обичам, когато ми носят писма от теб.

Робърт я прегърна леко.

— Много добре тогава — каза той, като си мислеше, че това е все едно да успокоява дете. — Ще ти пиша и ще запечатам писмото, и то ще може да стигне до теб и ще можеш сама да разчупиш печата.

— О, аз никога не ги чупя. Повдигам ги от листа внимателно и ги запазвам. Имам цяла сбирка от тях в чекмеджето, където държа кутията си с бижута, от всички писма, които си ми изпращал.