Любовникът на девицата

— Ейми, това е смешно. Казах ти, че не съм специален фаворит. Яздя с нея, защото съм началник на нейната конница. Ползвам се с благоволение в двора заради способностите си — благодаря на бога за тях — и заради произхода си. Би трябвало и двамата да се радваме, че тя ми оказва благоволение, както е и редно. Колкото до репутацията й, изненадан съм, че ти би се принизила до разни клюки, Ейми. Наистина. Тя е твоя миропомазана кралица. Не е твоя работа да коментираш поведението й.

Тя прехапа устна.

— Всички знаят каква е — каза тя упорито. — И не е много приятно за мен, когато името ти се свързва с нейното.

— Не искам съпругата ми да клюкарства — каза той рязко.

— Само повтарям това, което всички…

— Всички грешат — каза той. — Почти сигурно е, че тя ще се омъжи за граф Аран и ще подсигури претенциите му за шотландския трон. Казвам ти това и разчитам да го запазиш в най-дълбока тайна, Ейми. За да знаеш, че между нея и мен няма нищо.

— Заклеваш ли се?

Робърт въздъхна, сякаш от умора, за да направи лъжата си по-убедителна.

— Разбира се, кълна се, че няма нищо.

— Имам ти доверие — каза тя. — Разбира се, че ти вярвам. Но не мога да имам доверие на нея. Всички знаят, че тя…

— Ейми! — Той повиши глас още повече и тя най-сетне млъкна. Погледът й, който се плъзна бързо към вратата, му подсказа, че се страхува да не би братовчедка й да е чула разгневения му тон.

— О, за бога. Няма значение дали някой е чул.

— Какво ще си помислят хората…

— Няма значение какво мислят те — каза той с непринудената арогантност на човек от фамилията Дъдли.

— Има.

— Не и за мен — каза надменно той.

— За мен има.

Робърт премълча възражението, което напираше на устните му.

— Е, не би трябвало — каза той, като се опитваше да не избухне пред нея. — Ти си лейди Дъдли и мнението на един лондонски търговец и съпругата му би трябвало да е без значение за теб.

— Братовчедката на родната ми майка… — той успя да чуе едва няколко думи от изреченото й шепнешком възражение. — Нашите домакини. И винаги са много вежливи към теб.

— Ейми… моля те — каза той.

— Аз трябва да живея с тях, в крайна сметка — каза тя с детинска упоритост. — Едва ли може да се каже, че ще бъдеш тук другата седмица…

Той се изправи на крака и видя как тя трепна.

— Съпруго моя, съжалявам — каза той. — Подхванах разговора съвсем погрешно.

При първия намек за отдръпване тя побърза да смекчи тона си. Вдигна глава, с лека усмивка на лицето.

— О, да не би да не се чувстваш добре?

— Не! Аз…

— Изтощен ли си?

— Не!

— Да ти донеса ли греяно вино? — Тя вече беше на крака и готова да му служи. Той улови ръката й и трябваше да се застави да я държи леко, а не да я разтърси в гнева си.

— Ейми, моля те, успокой се и ми позволи да поговоря с теб. Опитвам се да ти кажа едно дребно нещо, откакто се качихме, а ти не ме оставяш да говоря.

— Как бих могла да те спра?

Той й отвърна с мълчание, докато тя покорно се отпусна в стола си и зачака.

— Кралицата ще ми окаже голяма чест, като ме удостои с Ордена на Жартиерата. Ще го получа заедно с още трима благородници и ще има голямо празненство. Наистина ми се оказва голяма чест.

Тя щеше да го прекъсне, за да му поднесе поздравления, но той продължи упорито към по-тежката тема.

— И ще ми даде земя и къща.

— Къща ли?

— „Деъри Хаус“ в Кю — каза той.

— Къща в Лондон за нас? — попита тя.

Той можеше да си представи реакцията на Елизабет, ако се опиташе да настани една съпруга в красивото малко ергенско гнезденце в градините на кралския дворец.

— Не, не. Това е само малко жилище за мен. Но идеята ми беше, че ти би могла да отседнеш при семейство Хайд и да намериш къща за нас? Къща, която можем да превърнем в свой дом? По-голяма къща от Фличъм Хол, едно далеч по-внушително място? Някъде близо до тях, в Оксфордшър.

— Да, но кой ще поддържа къщата ти в Кю?

Той пренебрегна въпроса й.

— Само няколко стаи са. Бауърс ще ми намери слуги, това е нищо работа.

— А защо тя вече не иска да живееш в двореца?

— Това е просто подарък — каза той. — Може дори да не го използвам.

— Тогава за какво й е да ти го дава?

Робърт се опита да отмине думите й със смях.

— Това е просто знак на нейното благоволение — каза той. — А покоите ми в двореца не са от най-хубавите. — Знаеше, че вече се носеха клюки, че кралицата му е подарила къща, където двамата можеха да остават насаме, скрити от очите на придворните. Трябваше да се увери, че Ейми ще отхвърля с пренебрежение такива слухове, ако някога стигнеха до ушите й. — В действителност, мисля, че Сесил искаше тази къща, и тя го дразни, като я дава на мен.

Изражението й беше неодобрително.

— А Сесил със съпругата си ли щеше да живее там?

Той беше доволен, че е на безопасен терен.