Любовникът на девицата

— Забравих — каза той, с много нисък глас. — Защото компанията ви ми доставя такава наслада, понякога си мисля, че все още сме само приятели, както бяхме някога. За миг забравих, че сте се издигнала до такова величие.

— Винаги съм била принцеса — каза тя с отбранителен тон. — Издигнах се единствено до своето рождено право.

— А аз винаги съм ви обичал единствено заради самата вас — отвърна той съобразително.

Видя как ръцете й отпускат леко хватката върху юздите, и разбра, че беше докоснал точната струна. Манипулираше я, както всеки фаворит манипулира всеки владетел: трябваше да знае какво я очарова и какво я кара да охладнее.

— Едуард винаги е бил много привързан към вас — каза тя, спомняйки си за брат си.

Той кимна, с мрачно изражение.

— Бог да го благослови. Липсва ми всеки ден, толкова, колкото и собствените ми братя.

— Но той не изпитваше същата топлота към баща ви — каза доста остро Елизабет.

Робърт се наведе и й се усмихна, сякаш нищо от миналия им живот не можеше да натежи срещу тях: ужасната измяна на неговото семейство срещу нейното семейство; собственото й предателство спрямо нейната полусестра.

— Лоши времена — каза той, без да споменава нещо определено. — И отдавнашни. И двамата — вие и аз — бяхме погрешно съдени, и, Бог е свидетел, бяхме наказани достатъчно. И двамата излежахме своето време в Тауър, обвинени в измяна. Тогава често си мислех за вас: когато ми позволиха да се разхождам навън по пътеките, имах навика да отивам до самия праг на портата пред вашата кула, знаейки, че сте точно от другата страна. Бих дал много да можех да ви видя. Получавах новини за вас от шута Хана. Не мога да ви опиша каква утеха беше да зная, че сте там. Онези дни бяха мрачни и за двама ни; но сега съм щастлив, че ги споделяхме заедно. Вие — от едната страна на онази порта, а аз — от другата.

— Никой друг не може никога да разбере — каза тя с потисната енергичност. — Никой не може никога да знае какво е да си там, освен ако сам не е бил вътре! Да знаеш, че под теб, невидима за погледа ти, е моравата, където ще бъде построен ешафодът, и да не знаеш дали го строят, да изпращаш някого да пита, и да не вярваш на отговора, питайки се дали ще е днес, или утре.

— Сънувате ли го? — попита той, с нисък глас. — В някои нощи още се събуждам, обзет от ужас.

Един бърз поглед от тъмните й очи му подсказа, че тя също бе преследвана от страхове.

— Присънва ми се, че чувам удари на чукове — каза тя. — Това беше звукът, от който изпитвах най-голям ужас на света. Да чуя удари на чукове и стържене на триони, и да знам, че строят собствения ми ешафод точно под прозореца ми.

— Слава богу, че тези дни приключиха и можем да въздадем справедливост в Англия, Елизабет — каза той топло.

Този път тя не го поправи, задето я нарича по име.

— Трябва да поемаме към къщи, сър — приближи се да му напомни един от конярите.

— Такова ли е желанието ви? — попита той кралицата.

С ъгълчето на устните си тя му отправи лека, подканваща усмивка:

— Знаете ли, бих искала да яздя цял ден. Втръсна ми от Уайтхол и от хората, които идват, и всички до един искат нещо. И от Сесил, с всички тези дела, които трябва да се вършат.

— Защо утре не излезем рано на езда? — предложи той. — Да излезем да яздим край реката: можем да я прекосим, да идем на южния бряг, да препуснем в галоп през блатистите ливади на Ламбет, и да не се прибираме чак докато дойде време за вечеря.

— Но какво ли ще кажат? — попита тя, привлечена от идеята на мига.

— Ще кажат, че кралицата прави каквото пожелае, както и би трябвало да бъде — каза той. — А аз ще кажа, че съм на нейните заповеди. А за утре вечерта ще подготвя голямо празненство за вас с танци и музиканти, и специална жива картина.

Лицето й грейна.

— По какъв повод?

— Защото сте млада, и красива, и не бива да преминете направо от учебната стая към създаването на закони, без да си доставите известни наслади. Сега сте кралица, Елизабет, можете да правите каквото пожелаете. И никой не може да ви откаже.

Тя се засмя при мисълта за това.

— Да бъда ли тиранин?

— Ако желаете — каза той, отхвърляйки множеството сили в кралството, които неминуемо щяха да имат надмощие над нея: млада жена, сама сред най-безскрупулните фамилии в християнския свят. — Защо не? Кой би ви отказал нещо? Френската принцеса, вашата братовчедка Мери, си доставя удоволствия, защо и вие да не се наслаждавате на своите?

— О, тя — каза раздразнено Елизабет и по лицето й премина мрачно изражение при споменаването на Мери, кралица на шотландците, шестнайсетгодишната принцеса на френския двор. — Тя води живот, изпълнен единствено с удоволствия.

Робърт прикри една усмивка заради предсказуемата ревност на Елизабет спрямо една по-красива и надарена с повече късмет принцеса: