Любовникът на девицата

Един бърз поглед от страна на Робърт Дъдли показа, че си е дал сметка как са го обременили с придружители, които да следят за благоприличието, но лицето на Сесил остана спокойно.

— Нямате ли в конюшните някой кон, който той може да използва? — попита Сесил, поставяйки на изпитание опитността и познанията на Робърт, без изобщо да изглежда, че го предизвиква.

— Разбира се — каза вежливо Робърт. — Той може да избира от една дузина.

Кралицата огледа стаята.

— Ах, милорд — обърна се тя мило към един от чакащите мъже. — Колко се радвам, че ви виждам в двора.

За него това беше знак, че е привлякъл вниманието й, и той веднага пристъпи напред.

— Донесох на ваша светлост подарък, за да ознаменува възкачването ви на трона — каза той.

Елизабет засия: тя обичаше всякакви подаръци, беше алчна като сврака. Робърт, който знаеше, че онова, което щеше да последва, щеше да бъде някоя молба за правото да се секат дърва или да се отдели за лично ползване общинска земя, да се избегне някакъв данък или да се повдигне съдебно преследване срещу някой съсед, слезе от подиума, поклони се, отдалечи се заднешком от трона, поклони се отново на вратата, и тръгна навън към конюшните.

Въпреки френския посланик, двама лордове, неколцина дребни дворяни, две придворни дами и половин дузина стражи, които Сесил беше събрал да придружават кралицата, Дъдли успя да язди редом с нея и двамата бяха оставени насаме през по-голямата част от ездата. Поне двама мъже възроптаха, че на Дъдли се засвидетелства повече уважение, отколкото заслужава, но Робърт ги пренебрегна, а кралицата не ги чу.

Яздеха на запад, като отначало се движеха бавно по улиците, а после ускориха крачките на конете, когато навлязоха сред жълтеещата от зимата трева на парка Сейнт Джеймс. Отвъд парка къщите отстъпваха място на големи зеленчукови градини, които изхранваха ненаситния град, после — на открити поля, а след тях — на по-дива околност. Кралицата беше погълната от задачата да се справи с новия кон, който се измъчваше, когато юздата беше твърде стегната, но ставаше буен и мяташе глава, ако тя отпуснеше юздата твърде много.

— Има нужда от обучение — каза тя критично на Робърт.

— Помислих си, че е добре да го пробвате така, както е сега — каза той безгрижно. — А после можем да решим какво да правим с него. Той може да ви служи за ловен кон — достатъчно силен е и скача като птица — но може да бъде и кон за процесии — толкова е красив, и цветът му е толкова приятен. Ако го искате за тази цел, намислил съм да го тренирам специално, да го науча да стои и да понася тълпи. Стори ми се, че сивият ви кон се стряскаше малко, когато хората напираха твърде близо.

— Не можете да го вините за това! — отвърна троснато тя. — Те размахваха знамена в лицето му и го замерваха с розови цветчета!

Той й се усмихна/

— Знам. Но това ще се случва отново и отново. Англия обича своята принцеса. Ще имате нужда от кон, който може да стои и да наблюдава жива картина, и да ви позволява да се наведете и да поемете китка цветя от някое дете, без да помръдне дори за миг, а после да поеме в тръс с вдигната глава и горд вид.

Тя беше поразена от съвета му.

— Прав сте — каза. — Трудно е да обръщаш внимание на тълпата и да се опитваш да удържаш кон.

— Не искам също и да бъдете водена от коняр — каза той решително. — Или да пътувате в каляска. Искам да ви видят как сама овладявате коня си. Не искам нищо да ви се отнема. Всяка процесия трябва да допълва образа ви, те трябва да ви виждат по-висока, по-силна, по-великолепна дори отколкото сте в действителност.

Елизабет кимна:

— Искам да бъда възприемана като силна: сестра ми винаги казваше, че е слаба жена, и беше все болна, през цялото време.

— А с него си подхождате и по цвят — каза той. — Самата вие сте светлокестенява.

Тя не се обиди — отметна глава назад и се засмя:

— О, мислите ли, че той е Тюдор? — попита тя.

— Безспорно, има нрава на такъв — каза Робърт. Той и братята и сестрите му бяха другари по игра в кралската детска стая в Хатфийлд, и всички деца от рода Дъдли бяха усещали силата на някоя звънка плесница, породена от буйния нрав на Тюдорите. — Не харесва юздата, не обича да го командват, но с доброта и кротост може да бъде приучен почти към всичко.

Елизабет му се усмихна лъчезарно.

— Щом се справяте така добре с едно безсловесно животно, да се надяваме, че няма да се опитвате да дресирате мен — каза тя предизвикателно.

— Кой би могъл да дресира една кралица? — отвърна той. — Всичко, което бих могъл да направя, е да ви умолявам да бъдете добра към мен.

— Нима не бях вече твърде добра? — попита тя, мислейки за превъзходния пост, който му беше дала, церемониал–майстор и отговорник за кралските коне, заедно със солиден годишен доход и правото да организира собствени приеми в двора и да заема най-хубавите покои във всеки дворец, посещаван от двора.

Той сви рамене, сякаш това не беше почти нищо.

— Ах, Елизабет — каза той свойски. — Не това имам предвид, когато желая да бъдете мила към мен.

— Вече не може да ме наричате Елизабет — напомни му тя тихо, но той си помисли, че не е недоволна.