Любовникът на девицата

В съня си той видя отново грубите дъски на пода на празната стая, изработената от пясъчник полица над голямото огнище с имената им, издълбани в нея, и прозореца с оловна рамка, вграден високо в каменната стена. Като замъкнаха голямата манастирска маса за хранене до прозореца, покатериха се отгоре и изпружиха шии, за да погледнат надолу, петимата млади мъже можаха да видят моравата отдолу, където баща им беше излязъл и вървеше бавно към ешафода, а после се изкачи по стъпалата.

Придружаваше го свещеник от току-що възстановената римокатолическа църква: беше се разкаял за греховете си и се беше отрекъл от принципите си. Беше молил за прошка и раболепно се бе извинил. Беше захвърлил всяка вярност заради шанса за опрощение, и ако се съдеше от това как нервно въртеше глава, докато оглеждаше с търсещ поглед лицата в малката тълпа, се надяваше на пристигането на помилването в този последен, този драматичен миг.

Имаше всички основания да се надява. Новата кралица бе от династията на Тюдорите, а Тюдорите познаваха силата на външните ефекти. Тя беше благочестива и със сигурност нямаше да отблъсне едно разкайващо се сърце. Но най-вече: тя беше жена, мекосърдечна, нерешителна жена. Никога нямаше да има смелостта да вземе решението да екзекутира такъв велик мъж, никога нямаше да има силата да изпълни решението си.

„Изправи се, татко — безмълвно го подканваше Робърт. — Помилването трябва да дойде всеки момент: не се унижавай, като го търсиш.“

Вратата зад Робърт се отвори, един тъмничар влезе и се изсмя грубо, когато видя петимата млади мъже да вдигат поглед към прозореца, засенчили очи, за да не блести в тях яркото лятно слънце.

— Не скачайте — каза той. — Не ограбвайте палача, красиви момчета. Следващите сте вие петимата, и хубавата девойка.

— Ще ти напомня за това, когато дойде заповедта за помилването ни и ни освободят — обеща му Робърт и насочи вниманието си отново към моравата. Тъмничарят провери дебелите решетки на прозореца и се увери, че мъжете не разполагаха с нищо, което можеше да строши стъклото, а после излезе, като все така се подсмиваше, и заключи вратата.

Долу на ешафода свещеникът пристъпи към осъдения и започна да му чете молитви от латинската си Библия. Робърт забеляза как вятърът подхвана пищните му одежди и ги накара да се надиплят като платната на настъпваща армада. Свещеникът приключи рязко проповедта, вдигна към мъжете разпятие, което да целунат, и отстъпи назад.

Робърт установи, че изведнъж бе обхванат от студ, вледенен от досега на стъклото, в което беше опрял челото и дланите си, сякаш топлината на тялото му изтичаше от него като кръв, изсмукана от сцената отдолу. На ешафода баща му коленичи смирено пред дръвника. Палачът пристъпи напред и превърза очите му, заговори му. Осъденият извърна вързаната си глава, за да отговори. После, в един ужасен миг, това движение сякаш го обърка. Беше свалил ръце от дръвника, и не можеше да го намери отново. Започна да го търси опипом, с протегнати ръце. Палачът се беше обърнал да вземе брадвата, и когато се обърна пак, неговият пленник беше на косъм от падането, като драскаше и търсеше опипом наоколо.

Стреснат, палачът с покрито с качулка лице извика на лутащия се осъден, и осъденият задърпа превръзката на очите си, като извика, че не е готов, че не може да намери дръвника, че брадвата трябва да почака.

— Стой неподвижно! — провикна се Робърт, като блъскаше по дебелото стъкло на прозореца. — Татко, стой неподвижно! За бога, стой неподвижно!

— Не още! — изпищя дребната фигура на моравата към палача зад него. — Не мога да намеря дръвника! Не съм готов! Не съм подготвен! Не още! Не още!

Той пълзеше в сламата, протегнал едната си ръка пред себе си, опитвайки се да намери дръвника, докато с другата дърпаше превръзката, здраво затегната на главата му.

— Не ме докосвайте! Тя ще ме помилва! Не съм готов! — изпищя той, и още пищеше, когато палачът замахна с острието и брадвата се удари с глух звук в оголения врат. Мощна струя кръв изригна нагоре, и ударът отхвърли мъжа на една страна.

— Татко! — изкрещя Робърт. — Татко!

Кръвта бликаше буйно от раната, но мъжът още риеше като умиращо прасе в сламата, все още се опитваше да се изправи на обутите си в ботуши крака, които не намираха опора, все още търсеше слепешком дръвника, с вдървяващи се ръце. Палачът, проклинащ неточността си, отново вдигна голямата брадва.

— Татко! — изкрещя Робърт в агония, когато брадвата се спусна. — Татко!

— Робърт? Милорд? — Една ръка го разтърсваше внимателно. Той отвори очи. Пред него стоеше Ейми: кафявата й коса беше сплетена за сън, кафявите й очи — широко отворени, истински и сигурни на светлината на свещта в спалнята.

— Мили боже! Какъв кошмар! Какъв сън! Бог да ме пази от него. Бог да ме пази от него!

— Същият сън ли беше? — попита тя. — Сънят за смъртта на баща ти?

Беше му непоносимо тя дори да споменава това.

— Просто един сън — каза той кратко, като се опитваше да се опомни. — Просто един ужасен сън.

— Но същият сън ли? — настоя тя.

Той сви рамене.

— Едва ли е изненадващо, че го сънувам отново. Имаме ли ейл?