Любовникът на девицата

Той я отпусна на пода и се ослуша внимателно. В къщата не се чуваше нито звук. Тя беше отпратила всички, както й бе наредено. Вдигна я: беше лека като дете, с бузи, запазили руменината от мига, в който бе повярвала, че Робърт отново я обича. Мъжът я взе в ръце и я изнесе внимателно от стаята, надолу по малкото, виещо се каменно стълбище — ниска редица от половин дузина стъпала — и я положи в подножието, сякаш беше паднала.

Спря за миг и се ослуша отново. Къщата все още беше тиха. Шапчицата на Ейми почти се беше смъкнала от главата й, а роклята й беше измачкана и разкриваше краката й. Не му се стори редно да я остави непокрита. Внимателно смъкна надолу полите на роклята и оправи шапчицата на главата й. Челото й беше още топло, кожата й — мека, когато я докосна. Сякаш оставяше спящо дете.

Той мина тихо през външната врата. Конят му беше вързан отпред. Животното вдигна глава, когато го видя, но не изцвили. Той затвори вратата след себе си, яхна коня си и препусна надалече от Къмнър Плейс, към Уиндзор.

Тялото на Ейми беше намерено от двама слуги, младеж и девойка, които се бяха прибрали от панаира малко преди останалите. Той я ухажваше, и двамата се бяха надявали да си откраднат един час насаме. Когато влязоха в къщата, видяха Ейми, лежаща в подножието на стълбите, с опънати поли, с шапчица, поставена спретнато на главата. Момичето изпищя и припадна, но младият мъж внимателно вдигна Ейми и я положи върху леглото й. Когато госпожа Фостър се прибра у дома, те я пресрещнаха на портата и й казаха, че лейди Дъдли е паднала по стълбите и е мъртва.

— Ейми? — промълви Лизи Одингсел, скочи от коня си и затича нагоре по стълбите, към спалнята на Ейми.

Тя беше положена на леглото си, с ужасяващо извит врат, така че лицето й бе изкривено към вратата, макар раменете й да опираха плътно в леглото. Лицето й бе станало безизразно в смъртта, кожата й бе ледена като камък.

— О, Ейми, какво си направила? — занарежда печално Лизи. — Какво си направила? Щяхме да намерим начин да се справим, щяхме да намерим място, където да отидем. Той все още държеше на теб, никога нямаше да те пренебрегне. Може би щеше да се върне. О, Ейми, миличка Ейми, какво си направила?

— Трябва да изпратим съобщение на сър Робърт. Какво да кажа? — настоятелно се обърна госпожа Фостър към Лизи Одингсел. — Какво да напиша? Какво мога да му кажа?

— Просто му съобщи, че е мъртва — каза гневно Лизи. — Той може да дойде лично, ако иска да разбере защо или как.

Госпожа Фостър написа кратка бележка и я изпрати в Уиндзор по слугата си Джон Боус.

— Погрижи се да я предадеш лично на сър Робърт, и на никой друг — предупреди го тя, давайки си смутено сметка, че се бяха озовали в самия център на разразяващ се огромен скандал. — Не казвай на никой друг за това, и се върни право у дома, без да разговаряш с никой друг, освен с него.

В девет часа в понеделник сутринта Робърт Дъдли се отправи забързано към покоите на кралицата и влезе, без да поглежда към никого от приятелите и поддръжниците си, които разговаряха и се шляеха лениво наоколо.

Приближи се с отсечени крачки до трона и се поклони.

— Трябва да разговарям с вас насаме — каза той без никакво предисловие. Летиша Нолис забеляза, че стискаше в ръка шапката си толкова силно, че кокалчетата му бяха лъснали от белота.

Елизабет забеляза напрежението в лицето му, и веднага се изправи.

— Разбира се — каза тя. — Да се поразходим ли?

— В покоите ви — каза той напрегнато.

Резкият му тон я накара да разтвори широко очи, но тя го хвана под ръка, двамата минаха през вратите и влязоха в личния й кабинет.

— Гледай ти! — отбеляза тихо една от придворните й дами. — Той заприличва все повече на съпруг с всеки изминал ден. Скоро ще заповядва и на нас така, както заповядва на нея.

— Нещо се е случило — предположи Летиша.

— Глупости — каза Мери Сидни. — Сигурно става дума за нов кон, или нещо такова. Той беше вчера в Оксфордшър да огледа някакъв кон.

Веднага щом вратата се затвори зад тях, Робърт пъхна ръка под късия си жакет и извади едно писмо.

— Току-що получих това — каза той кратко. — От Къмнър Плейс е, където Ейми отседна при мои приятели. Съпругата ми е мъртва.

— Мъртва ли? — възкликна Елизабет твърде високо. Притисна ръка към устата си и погледна Робърт. — Как е умряла?

Той поклати глава.

— Не пише — каза. — Писмото е от госпожа Фостър, а тази проклета глупава жена само съобщава с прискърбие, че Ейми е починала. Писмото е от неделя. Слугата ми тръгна да разбере какво се е случило.

— Мъртва? — повтори тя.

— Да — каза той. — И следователно аз съм свободен.

Тя ахна леко и залитна.

— Свободен. Разбира се, така е.

— Бог знае, че не бих пожелал смъртта й — каза припряно той. — Но смъртта й ни освобождава, Елизабет. Можем да обявим годежа си. Аз ще бъда крал.

— Не зная какво да кажа — рече тя. Едва успяваше да си поеме дъх.

— Аз също — каза той. — Такава внезапна промяна, и толкова неочаквана.

Тя поклати глава.

— Не е за вярване. Знаех, че тя не е в добро здраве…