Любовникът на девицата

— Как можахте? — посрещна го Елизабет. — Как можахте да захвърлите нашата победа? От французите ли бяхте подкупен? Да не сте преминали на тяхна страна? Болен ли бяхте? Прекалено уморен ли бяхте, за да изпълните задачата си както трябва? Твърде стар? Как можахте просто да забравите дълга си към мен, и дълга си към страната? Похарчихме цяло състояние в опити да направим Шотландия безопасна, а вие просто оставихте французите да се приберат у дома, без да ги задължите да изпълнят волята ни?

— Ваша светлост — подхвана той. Почувства как пламва от гняв и се огледа наоколо да види кой е достатъчно близо, за да ги чуе. Половината придворни бяха изпружили шии напред, за да видят сблъсъка, всички ги слушаха открито. Елизабет беше избрала да го приеме в голямата зала на къщата на своя домакин. Тук имаше хора, наредили се на стълбите, за да слушат, имаше придворни, надвесени от галерията; тя го тъпчеше така открито, сякаш бяха на пазара в Смитфийлд.

— Да доведете французите до положение да са оставени на нашата милост, и да допуснете да си отидат, без да подсигурите Кале! — възкликна тя. — Това е по-лошо, отколкото самата загуба на Кале. Предното беше война: ние се сражавахме възможно най-упорито. Сегашното е акт на лекомислие: вие захвърлихте Кале, без да направите и най-малко усилие да го отвоювате отново.

— Ваше величество…

— И моят герб! Закле ли се тя никога да не го използва отново? Не? Как смеете да се върнете при мен, докато тази жена все още използва моя герб?

Сесил не можеше да направи нищо, подложен на такава яростна атака. Той млъкна и я остави да излива яростта си върху него.

— Елизабет… — Тихият глас беше толкова изпълнен с увереност, че Сесил погледна бързо нагоре по величественото стълбище, за да види кой дръзва да се обръща към кралицата по име. Беше Дъдли.

Той стрелна Сесил с бърз, съчувствен поглед.

— Негова светлост господин секретарят е работил усърдно във ваша полза и е донесъл у дома най-добрия мир, който е успял да постигне. Може и да сме разочаровани от онова, което е постигнал, но съм сигурен, че няма съмнение в предаността му към нашата кауза и преданата му служба спрямо нас.

Сесил видя как думите му и самият му тон, укротиха гнева й. "Каза „службата спрямо нас“, отбеляза той мислено. „Нима сега служа на него?“

— Нека се оттеглим с господин държавния секретар — предложи Дъдли. — Тогава той може да ни обясни решенията си, и да ни каже как стоят нещата в Шотландия. Имал е дълго пътуване и тежка задача.

Тя се овладя. Сесил се напрегна, очаквайки още оскърбления.

— Елате — каза Дъдли простичко, като протегна ръка към нея. — Ела, Елизабет.

„Той й нарежда, обръщайки се към нея по име пред целия двор?“, запита се Сесил в удивено мълчание.

Но Елизабет отиде при Дъдли, като добре дресирана хрътка, подтичваща, за да не изостава от господаря си, сложи ръката си в неговата и му позволи да я отведе от залата. Дъдли хвърли поглед назад към Сесил и си позволи едва забележима усмивка. „Да“, казваше усмивката. „Сега виждаш как стоят нещата“.

Уилям Хайд повика сестра си в кабинета си — стаята, откъдето водеше делата на имота си: сигнал за нея, че въпросът беше сериозен и не биваше да бъде смущаван от чувства или от позоваване на семейните връзки.

Той се беше разположил зад голямата работна маса, която беше кръгла и разделена на участъци с чекмеджета, върху всяко от които имаше буква от азбуката. Масата можеше да се върти върху оста си към собственика, а всяко чекмедже съдържаше договорите и записките по рентите на фермерите арендатори, заведени под първата буква на името им.

Лизи Одингсел отбеляза разсеяно, че чекмеджето с последната буква от азбуката никога не беше използвано, и се зачуди, че никой не беше помислил да направи маса, на която да липсват двете от последните букви от азбуката, тъй като на английски беше необичайно да има имена, започващи с тях. „Зеведей“, помисли си тя. „Ксеркс“.

— Сестро, става дума за лейди Дъдли — започна Уилям Хайд без предисловие.

Тя веднага забеляза как той използва титлата на приятелката й. Значи щяха да проведат този разговор с изключително официален тон.

— Да, братко? — отвърна тя любезно.

— Това е труден въпрос — каза той. — Но ще говоря направо: мисля, че е време да я отведеш.

— Да я отведа? — повтори тя.

— Да.

— Къде да я отведа?

— При някои други семейни приятели.

— Негова светлост не е уредил нищо — възпротиви се тя.

— Получавала ли си въобще някакви вести от него?

— Не и откакто… — тя млъкна рязко. — Не и откакто я посети в Норфолк.

Той вдигна вежди и зачака.

— През март — добави тя неохотно.

— Когато тя му отказа развод и се разделиха разгневени?

— Да — призна тя.

— И от тогава не си получавала писмо? Нито пък тя?

— Не и доколкото знам… — тя срещна обвинителния му поглед. — Не, не е.

— Изплаща ли се редовната й издръжка?

Лизи издаде леко стреснато ахване.

— Да, разбира се.

— А твоите надници?

— Аз не получавам надници — каза тя с достойнство. — Аз съм компаньонка, не слугиня.

— Да, но той ти плаща издръжка.

— Неговият управител я изпраща.

— В такъв случай не я е изоставил окончателно — каза той замислено.