Лий Чайлд

Деверо ме закара до главната улица и спря колата си пред хотела. Беше единайсет и трийсет и шест. Влакът се намираше на трийсет и седем километра от Картър Кросинг.

— Освободих си стаята — казах.

— Аз не съм.

— Но преди това трябва да се обадя по телефона.

Използвахме офиса зад рецепцията. Оставих един долар на бюрото и набрах служебния номер на Гарбър. Вече не ми пукаше дали продължават да го подслушват. Насреща вдигна някакъв лейтенант, който се представи като най-старши на дежурния екип. След което добави, че на практика е единственият дежурен. Нощна смяна. Помолих го да вземе лист и химикалка. Той ме увери, че и двете са пред него. Предупредих го да се подготви за диктовка, да маркира съобщението като спешно и да го остави на видно място върху бюрото на Гарбър.

— Готов ли сте? — попитах.

Лейтенантът отговори утвърдително.

— Снощи в малкото градче Картър Кросинг, Мисисипи, се случи нещастен инцидент — започнах аз. — На прелез близо до града колата на американския сенатор Карлтън Райли е била блъсната от преминаващия влак. На волана е бил синът на сенатора капитан Рийд Райли, който е служил в близката военна база Келам. Карлтън Райли от Мисури беше председател на Комисията по въоръжените сили към Сената на САЩ, а капитан Райли, всеобщо признат като изключително способен офицер, беше командир на отряд със специално предназначение, изпълнявал успешно редица важни военнополитически мисии. При инцидента и двамата са загинали на място. Според Елизабет Деверо, шериф на окръг Картър, местните водачи редовно се опитват да изпреварят влака на близкия прелез в неоправдан опит да спечелят малко време. Шерифът е на мнение, че капитан Райли — човек с авантюристичен дух, който е служил доста време в базата, просто не е изчислил правилно шансовете си да прекоси прелеза преди минаването на влака.

Тук спрях и направих малка пауза.

— Записано — бръмна в ухото ми гласът на лейтенанта.

— Нов ред — казах аз. — Сенаторът и синът му са се връщали в Келам след скромно тържество по случай успешното приключване на проведеното от шериф Деверо следствие на няколко убийства, случили се напоследък в района. В рамките на девет месеца са били убити пет човека — три местни момичета, шестнайсетгодишен младеж и един журналист от близкия град Оксфорд, Мисисипи. Извършителят е бял мъж, който е член на частна милиция с расистки уклон, действаща в съседния щат Тенеси. По-рано през седмицата той е засечен в горист район край базата Келам, оказал е съпротива на местната полиция и е застрелян.

— Записано — отново се обади лейтенантът.

— Прехвърли този текст на компютъра — рекох аз и прекъснах връзката.

Единайсет и четирийсет и две. Влакът се намираше на двайсет и осем километра от прелеза.

* * *

Стая номер седемнайсет беше точно толкова безлична, колкото и номер двайсет и едно. Деверо не беше направила никакъв опит да я направи по-уютна. Два очукани куфара с вдигнати капаци играеха ролята на гардероб. На релсата за пердето висеше резервна униформа, на нощното шкафче лежеше разтворена книга. И това беше всичко.

Седнахме един до друг на леко хлътналото легло.

— Ти се справи страхотно — рече тя. — Раздаде правосъдие, запазвайки престижа на армията. Наистина си добър воин.

— Сигурен съм, че ще ми намерят някой недостатък — поклатих глава аз.

— Дълбоко съм разочарована от действията на Корпуса — каза тя. — Не би трябвало да ми забиват нож в гърба.

— Не е точно така. Направили са всичко възможно, но са били подложени на огромен натиск. Преструвайки се, че играят по правилата, те са заложили няколко много силни скрити послания. Двама мъртъвци и една измислена личност? Ами тази бъркотия около твоя чин и длъжност? Подобни грешки могат да бъдат само умишлени. Допуснали са ги с единствената цел да компрометират достоверността на досието. В краткосрочен план. С Гарбър е същото. Той крещи и беснее срещу теб, но всъщност играе роля. Такава би трябвало да е истинската му реакция. И с това ме накара да се замисля.

— Ти повярва ли на фактите, изнесени в досието? Поне в началото?

— Честно ли да отговоря?

— Не очаквам нищо друго.

— Не ги отхвърлих веднага. Трябваха ми няколко часа.

— Това е доста бавно за човек като теб.

— Не доста, а много бавно — поправих я аз.

— И междувременно ме затрупа с лавина от странни въпроси.

— Така е — кимнах. — Съжалявам.

Замълчахме.

Влакът се намираше на двайсет и три километра от прелеза.

— Няма за какво да съжаляваш — обади се най-сетне тя. — На твое място и аз бих повярвала.