Лий Чайлд

Беше им ясно, че не искам да ги застрелям. Не че щеше да остане кой знае какво за патологическо изследване, но предпазливият човек не предприема излишни рискове. По тази причина оставих пистолета на седалката и замахнах с дясната си ръка. Рязко, с отворена длан и разперени пръсти. Ударът попадна в тила на сенатора, който политна напред и главата му се блъсна в арматурното табло. Доста силно. Ръката на добре трениран човек може да изстреля бейзболна топка със сто и шейсет километра в час. И с близо петдесет, когато става въпрос за човешка глава.

Специалистите ни убеждават, че при челен удар без предпазен колан тази скорост е напълно достатъчна, за да се простим с живота. Разбира се, аз нямах за цел да убивам сенатора. Желанието ми беше да го извадя от играта за минута-две.

Преместих дясната си ръка под брадичката на Рийд Райли. Той направи опит да я отмести, забивайки нокти в китката ми. Предотвратих това с лявата си длан, която рязко натисна темето му. Дясната стори същото, но в обратна посока. Главата му се оказа в менгеме. Натиск отгоре, натиск отдолу. С огромна сила. После дясната ми длан пусна брадичката, плъзна се нагоре и затисна устата му. Кожата на лицето му беше грапава като фина шкурка. Беше се избръснал рано сутринта, а в момента наближаваше полунощ. Лявата ми длан се спусна надолу и спря на мястото, на което свършваше косата. Изпънах я и стиснах носа му с палец и показалец.

После оставих всичко в ръцете на майката-природа.

Той помисли, че се задушава. Отначало направи опит да захапе дланта ми, но не беше в състояние да отвори уста. Стисках го здраво. Челюстните мускули са изключително силни, но само когато се затварят. Движението им в обратна посока никога не е било приоритет на еволюцията. Изчаках го да се откаже. Той се вкопчи в ръцете ми. Тялото му се сгърчи на седалката, краката му заритаха. Продължавах да чакам. Гърбът му се изви на дъга. Чакането скоро щеше да приключи. Главата му се отметна назад.

Промених хватката си и направих рязко странично движение. Вратът му се прекърши.

Това движение го бях научил от Леон Гарбър. Сигурно го беше виждал някъде. А може би го беше правил. Хора като него са способни на всичко. Прелюдията със задушаването улеснява нещата. Те винаги отмятат глава назад. Нещо като инстинкт, но с фатални последици. Доброволно ти предлагат беззащитния си врат. Гарбър казваше, че няма грешка. И се оказа, че наистина е така. Поне за мен.

Нямаше грешка и при сенатора минута по-късно. Той беше физически по-слаб, но лицето му беше станало по-хлъзгаво от кръвта, която шуртеше от счупения в таблото нос. Това компенсира нещата — поне що се отнася до усилието.

88

Слязох от колата точно в единайсет и двайсет и осем. Влакът се намираше на петдесет километра южно от нас. В момента вероятно минаваше под естакадата на шосе 78 източно от Тюпълоу. Затръшнах вратата, но оставих стъклата свалени. Хвърлих ключа в скута на Рийд Райли и се обърнах.

Усетих присъствието на някаква фигура вляво от себе си.

И на друга вдясно, но на по-голямо разстояние.

Добра тактика. Можех да използвам беретата срещу едната фигура, можех да я използвам и срещу другата. Но не и срещу двете едновременно. Нямаше да ми стигне времето.

Останах на място и зачаках.

Първа се обади фигурата отдясно.

— Ричър?

Гласът ми беше добре познат.

— Деверо?

— И Мънро — обади се фигурата отляво.

— Какво търсите тук, по дяволите?

Двамата тръгнаха към мен, а аз се опитах да ги задържа по-далеч от колата.

— Защо сте тук?

— Нима наистина допускаше, че ще му позволя да ме задържи в ресторанта? — попита Деверо.

— Надявах се — казах аз. — Не исках никой от вас да чуе какво си говорим.

— Напротив, искаше. Нали затова накара Райли да свали стъклата?

— Нищо подобно. Исках чист въздух. Нямах представа, че сте наблизо.

— А защо не искаше да чуем?

— Заради това, което казаха за теб. Освен това исках Мънро да се върне в Германия с чиста съвест.

— Моята съвест винаги е чиста — рече Мънро.

— Но винаги е по-лесно да се направиш на тъп, след като не знаеш отговора.

— Никога не съм имал проблеми да се правя на тъп. И много хора мислят, че наистина съм такъв.

— Лично аз се радвам от това, което чух за себе си — каза Деверо.

Единайсет и трийсет и една. Влакът се намираше на четирийсет и пет километра южно от нас. Поехме по траверсите. Зелената кола остана зад нас заедно с пътниците. Подминахме старата водна кула, излязохме на прелеза и завихме на запад. Патрулката на Деверо беше спряла на банкета четирийсет метра по-нататък. Мънро отказа да се качи. Каза, че ще отиде пеша да вземе служебната кола, паркирана пред бар «Бренънс». Каза още, че трябва да се прибере в Келам по най-бързия начин, за да освободи минохвъргачите, а след това да подремне преди дългия път. Стиснахме си ръцете. Малко по-официално, отколкото налагаше ситуацията. Аз искрено му благодарих за помощта. После той се обърна и си тръгна. След десет крачки фигурата му се стопи в мрака.