Кръвта на богомолката

— Четирима мъртви моряци — изръмжа той. Беше доста стар за тази работа и късо подстриганата му коса сивееше в неприятен контраст с пясъчножълтеникавата му кожа. Защо ставаше така, че по-старите капитани неизменно преминаваха към търговията с роби, запита се Таки. — Други двама са ранени зле и няма да изкарат до Соларно.

— Тогава ще трябва да куцукате като всички нас — отвърна без съчувствие тя, защото се досещаше, че ранените, пострадали в защита на неговия кораб, едва ли ще получат съчувствие от капитана си. — А… товарът ви?

— Долу е. Копелетата така и не стигнаха дотам — отвърна мъжът.

— Роби?

— Роби от Порта Мавралис — отвърна той. — И петима пътници, трима от които бяха така добри да вдигнат оръжие в своя защита.

Тя кимна и докато опипваше катарамата на кожения си шлем, попита:

— Да ви дам маркера си, сир?

Лицето му потъмня, а тя се усмихна сладко. „Какво, да не си мислеше, че ще забравя?“

— Давай го, щом трябва. Ти с коя банда си?

— Златната къща на Дестиавел ви желае леко и успешно пътуване до Соларно — каза тя и му връчи маркера на работодателите си, за да знае на кого да плати таксата. — Ако това е някаква утеха, сигурно ще ви смъкнат малко от таксата, задето сте откарали мен и бедния „Еска“ до родния бряг.

— Да ми стоиш с леталото си на кораба по целия път? Ега ти утехата. Заради тебе ще ми намалят платата, това известно ли ти е?

— Оплачете се на своята домина. Или в гилдията си — предложи тя. — Само не се жалвайте на мен, защото не ме интересува особено, сир.

Той я изгледа намръщено от глава до пети — което не му отне много време, защото Таки беше четири пъти по-лека от него и почти с метър по-ниска, а и липсата на оръжие не работеше в полза на авторитета й. Носеше само нож заради стриктните ограничения за допълнителна тежест в леталата. Ала тя се усмихна многозначително като намек за големите неприятности, които ще си навлече капитанът, ако поеме по този курс, и това се оказа достатъчно. Бръмбарородният се врътна и тръгна нанякъде, вероятно да си изкара яда на моряците.

Повечето от тях също бяха бойни бръмбари, тази странна междинна раса, която носеше в еднаква степен характеристиките и на мравкородните, и на бръмбарородните — две раси, които имаха незначително влияние по тези места. Таки знаеше, че Соларно е странен град. Всъщност всички градове по бреговете на Езгнано бяха странни. Расите, които живееха тук още от Вещото време, не умееха да строят градове. Някои дори метали не можеха да добиват и обработват. С течение на времето изгнаници и авантюристи бяха придошли от север, запад и изток, изтикали бяха местните раси и бяха основали свои поселища по бреговете на това огромно сияйно езеро.

Таки най-сетне успя да разкопчае катарамата на хитиновия си шлем. „Пътници“, така беше казал капитанът преди малко. Щом щеше да пътува до дома с бавния параход, поне можеше да си потърси по-добра компания от тази на намусения капитан.

По острието на Че имаше кръв. От смъртоносна рана, която е нанесла? Не можеше да е сигурна, но едва ли. Спомените й за случилото се на кораба бяха в най-добрия случай неясни. Преди време беше решила, че битките не й харесват.

Решението й беше плод на личен опит в една конкретна и съвсем истинска битка. Описания на битки беше чела и преди, разбира се, и те бяха от два различни и ясно разграничими вида. Романтичните поеми ги рисуваха в ярки цветове и действието задължително се въртеше около велики герои, които се възправят безстрашно срещу многочисления враг и избиват десетки и стотици, или загиват геройски, удържайки врага при мост или проход точно толкова дълго, колкото другарите им да организират отпор. Вторият вид описания населяваха историческите книги, бяха сухи като тебешир и звучаха долу-горе така: „Гараел с нейните петстотин войници среща превъзхождащите я сили на Корион от Кес, като организира засада при прохода, изненадва противника и печели сражението с цената на големи загуби сред собствените си редици.“

Ала и в двата вида описания не се споменаваше нищо за кръвта. Кръв Че беше видяла предостатъчно, било когато помагаше на полевите хирурзи, било докато я водеха след това покрай релсите и се налагаше да прескача и заобикаля трупове и тела на умиращи хора, а осородните от Седма армия довършваха издъхващите като последна проява на войнишка милост.

Челядинка Трудан, известна повече като Че, потръпна и продължи да чисти острието на меча си. Пиратите бяха превъзхождали двойно по численост екипажа и тя — волю-неволю — беше изтеглила меча си от ножницата и бе пронизвала, сякла и мушкала де що свари, ръце, крака и прочие вражески телесни части, всичко, което й попаднеше пред погледа. Рутинните движения не я бяха затруднили, почти като при тренировка във Форума на умелите. За кратко беше съумяла да загърби мисленето и да се осланя на инстинктите си — така, както го правеха истинските мечоносци.