Кралицата дева

Страстта й избухна, пръскайки звезди в тъмнината зад стиснатите й клепачи. Ревящ прилив бучеше в ушите й. Тя крещеше като безумна, а ръцете и краката й се впиваха в тялото му — вкопчени с невероятна сила — като в единствено спасение сред морето на самотата.

Тя се притисна още по-плътно до него, когато той се разтресе и тялото му се сгърчи в спазми.

Лежаха известно време, вкопчени един в друг със силата на две здрави, първични същества. Телата им бяха окъпани в пот, крайниците — преплетени.

Роуан пръв отдръпна главата си назад, за да я вижда.

— Болеше ли те? — попита той с дяволита усмивка.

Джура не се подразни. Тялото й бе изпълнено с жега и всичките думи на света не биха могли да го обезпокоят.

— Не знаех! — прошепна тя. — Не знаех, че е толкова хубаво!

Той целуна бузата й.

— Честно казано, и аз не знаех. Нищо чудно, че мъжете… — той не продължи.

— Какво мъжете? — заинтересува се Джура и веждите й се извиха в очакване.

— Затова мъжете скачат от едно легло в друго. Такава наслада е… — той затвори очи. — Такава наслада…

— Можеш да изпиташ само с мен! — студено довърши фразата му Джура.

Роуан я погледна изненадан, засмя се и я привлече към себе си.

Те разплетоха ръце и крака, но притиснаха влажните си тела още по-плътно едно към друго.

Джура никога не се бе чувствала така. Сякаш някаква празнота, която винаги я бе тревожила, сега бе запълнена. Тя леко отдръпна глава, за да може да вижда профила му, очертан от светлината на свещите. Не Роуан „англичанинът“, а Роуан нейният съпруг. Мъж, когото всички почитат. Тя протегна ръка и докосна бузата му. Той целуна връхчетата на пръстите й. Очите му останаха затворени, тялото му — спокойно и отпуснато.

— Разкажи ми за живота си в Англия — нежно го помоли тя. Не беше се интересувала от това как са протекли дните му или от мислите, които са го вълнували, а сега искаше да научи повече неща за него.

Той се вгледа в нея изучаващо. Усмихна й се. От тази усмивка нещо вътре в нея сякаш омекна и се разтопи, но това не бе страстта на желанието.

— Чака ни вече изстинала вечеря — каза Роуан. — Ще хапваме ли, докато си говорим.

Роуан обви бедрата си със своята рицарска препаска, а Джура се прикри с широката му бродирана туника. Дългите й крака останаха голи и когато забеляза, че Роуан не откъсва поглед от тях, Джура реши, че трябва да ги показва при всяка възможност. Широката туника се смъкваше по рамената и откриваше гърдите й, но Джура не си даде труд да я пристегне.

Храната наистина бе изстинала, но на Джура й се стори, че не е хапвала нещо по-вкусно. Разпръснаха чиниите по килимите, виното искреше, очите на Роуан грееха, шемет обземаше Джура. Опиваше я гласът му — нежните нотки, които не бе чувала досега.

Той й разказваше как всякога е носил отговорностите на бъдещ крал — колко трудно е било да завоюва одобрението на стария Фейлан или на баща си.

— Безпокоил си се, че Тал не е доволен от теб? — възкликна Джура. — Та той говореше за теб, като че ли си самият Господ! Синът, който му роди моята майка, не значеше нищо за Тал. Той непрекъснато унижаваше Гералт като те даваше за пример.

— Но изпращаше инструкции на Фейлан да изисква от мен все повече и повече. Веднъж, когато бях шестнадесетгодишен, излязохме с Фейлан — както си мислех — на лов. Изневиделица ме нападнаха четирима ланкони едновременно. Трябваше да се сражавам с тях часове наред, а Фейлан стоеше отстрани и наблюдаваше.

— Но те не те убиха, нито пък ти си убил някого от тях.

Гримаса изкриви лицето на Роуан:

— По-късно разбрах, че нападателите са си играели с мен и същевременно взаимно са се пазели. Аз им нанесох няколко рани, а те само ме контузиха. Само! — поклати глава той. — Куцах седмици след това и бях толкова сърдит на Фейлан, че почти не му говорих. Беше корав и безсърдечен старец.

— Но той те хвалеше пред Тал — възрази Джура. — Тал все те даваше за пример на Гералт.

— Затова Гералт сега ме мрази.

— Има всички основания. Той е ланконски принц, докато ти си… — тя не довърши, защото Роуан запуши устата й с парче хляб.

— Една нощ, Джура! — гледаше я като изгубено кутре, което моли да го занесат вкъщи. — Поне една нощ да не се караме, моля те!

Тя не можеше да не се изсмее. Отхапа половината от хляба и пъхна другата половина в устата му.

— Добре — каза тя с усмивка. — Тази нощ ще бъдеш крал, но утре трябва да ми докажеш, че си годен да управляваш.

— Годен да управлявам? — попита той и очите му потъмняха. — Сега ще ти покажа кой е годен да управлява! — той запълзя към нея на четири крака, като огромно, хищно животно.

Тя се разсмя и тогава препаската му се разхлаби и падна, откривайки недвусмислените му намерения. Устата на Джура в миг пресъхна, но този път — не от страх. Тя смъкна туниката от тялото си, разтвори приканващо обятия и забеляза как на лицето му се изписа изненада. Джура не разбра с какво я е предизвикала. Тя не бе възпитана в престорена свенливост, не можеше да прикрива истинските си чувства с двулична игра. Тя го желаеше не по-малко отколкото той нея и не виждаше защо трябва да не показва това.