Кралицата дева

Изведнъж Роуан си даде сметка какво прави. Постъпваше така, както Фейлан винаги се бе опасявал, че ще действа. Държеше се като емоционален англичанин, а не като ланкон. При всички обстоятелства, той трябваше да се овладее. Белегът на крака му се обади и дори го заболя така силно, както в деня, когато учителя му го бе жигосал. Той прибра меча си.

— Прав си, Ксанте! — и продължи: — Дейр, тази жена е твоя. Няма да й се натрапвам. Вземи я.

Тримата не помръднаха, а Роуан се извърна и тръгна обратно към коня си. Ксанте пръв се съвзе.

— Тя е ваша съпруга, господарю. Не можете да я отхвърлите така лесно. Народът ще се разгневи…

— По дяволите народа! — изкрещя Роуан. — Тази жена ме мрази. Не мога да приема такава съпруга. Кажете, че последният двубой не е бил честен. Ще се оженя за Силеан. Измислете каквото щете.

— И аз лично ще ви съпроводя до границата — изрева Ксанте. — Не можете да идвате тук с английските си нрави и да не ни зачитате. Вие искахте тази жена. Вие настояхте за Хонориума и, за Бога, ще изберете — Англия или Ланкония! Или английските ви нрави, или ланконските! Ако отхвърлите тази жена, губите и кралството.

Роуан съзнаваше, че това е вярно. Но как да живее с жена, която го мрази? Жена, която намира ласките му за противни и отблъскващи? Жена, която се моли да не споделя постелята му?

Стисна зъби.

— Ще я взема — обяви той, — но се кълна пред Бога, че няма да я докосна, докато тя не ме помоли за това!

Преди някой да успее да каже каквото и да било, се чу шум от конски копита. Бе Гералт, чието тъмно лице почти не се различаваше в тъмнината.

Гералт гневно изгледа Роуан.

— Баща ни е мъртъв — обяви той, след което препусна обратно към Ескалон.

Без да поглежда никого Роуан се отправи към коня си. Сега той бе крал. Крал на народ, който не го иска; съпруг на жена, която не го желае.

Седма глава

Джура се облегна на едно дърво, а гърдите й се повдигаха учестено от бягането. Седмица бе изминала от смъртта на Тал и, ако се изключи погребалната церемония, тя не напускаше поляната за упражнения. Тогава, застанала до гроба на Тал, тя усети върху себе си свирепия поглед на мъжа, който вече й бе съпруг. Когато улови погледа й, той бързо се извърна.

Напоследък, помисли си гневно тя, той, както и всички останали, я избягваха. Гвардейките я гледаха с насмешка и веднага прекратяваха шушукането помежду си, когато приближаваше. Три дни след Хонориума стажантките престанаха да изпълняват нарежданията й. Онора, темпераментно и суетно момиче, което мечтаеше да ръководи гвардията и се бе състезавала усилено, за да спечели Роуан, направо й се изсмя в лицето и обяви, че щом е била отхвърлена от краля, не вижда причина те да я уважават. Предизвикателството бе отправено в присъствието на десетина стажантки, които я гледаха не по-малко презрително.

На Джура й се искаше да извади ножа срещу Онора, но не бе толкова глупава, че да се бие сама срещу десет силни жени. Постара се, колкото може по-достойно, да напусне полето.

Като че ли никой не бе на нейна страна. Гвардейките смятаха, че ги лъже, когато обясняваше, че не е искала да спечели и смятаха, че нарочно е бутнала Силеан. Що се отнася до Силеан, тя продължаваше бавно да се възстановява и отказваше да се види с Джура.

Сега, облегната на дървото, тя за кой ли път се убеждаваше, че мрази Роуан.

Гневът й бе толкова силен, че първоначално не чу приближаващите стъпки. Мъжът почти бе стигнал до нея, когато тя извади ножа. Оказа се, че е един от английските рицари, пристигнал заедно с врага от Англия.

— Прибери това — нареди той. Беше млад мъж, облечен с една от дългите роби, каквито носеха англичаните, и я гледаше намръщено. — Господарят ми ме прати да те доведа.

— Няма да му се подчиня — заяви Джура, все още с изваден нож.

Мъжът пристъпи към нея.

— Хайде, използвай го. С удоволствие ще се защитавам. Ланконите не сами особено симпатични, а ти — още по-малко.

— Нийл! — чу се дълбок глас вляво от Джура.

Тя се обърна, все още с изваден нож, по посока на гласа. Оказа се друг английски рицар. По-възрастен мъж, или поне така изглеждаше, тъй като имаше белег на главата и косата там бе побеляла.

Мъжът се обърна към Джура:

— Милейди… — Той спря, разгневен от изсумтяването на другия рицар. — Крал Роуан иска да дойдете при него.

— Имам работа тук — отвърна Джура.

— Кучка такава! — обади се по-младият рицар, Нийл, готов да пристъпи към нея.

Възрастният мъж също направи крачка напред и каза:

— Това не е молба. Моля, последвайте ме.

Джура зърна предупредителните пламъчета в очите му и се досети, че ако не се подчини ще има сериозни последствия. Разбра, че е дошло време да заплати за победата си в Хонориума. Прибра ножа и заяви:

— Готова съм.

Последва по-възрастния рицар, а по-младият вървеше зад нея. Стигнаха края на гората, където я чакаше оседлан кон, и мълчаливо се отправи с двамата мъже към Ескалон.