Крайбрежие

— Толкова е просто — казваше тя с блеснали черни очи. — Тези туристи са готови да купят какво ли не. Диви билки, вързани с панделка. Дори морска кал — старицата поклати глава, сякаш не можеше да се начуди. — Трябва само да я сипеш в малки бурканчета и да напишеш на етикета „таласотерапевтичен морски продукт“. Майка ми години наред си мажеше лицето с нея. Това е стара местна тайна за разкрасяване.

Омер Ла Патат намери купувач от континента за излишните си зеленчуци на много по-висока цена от тази, която му предлагаха досега в Ла Усиниер. Той задели част от отводнената си земя за засаждане на есенни цветя, след като години наред бе смятал, че да се отглежда нещо толкова ненужно е загуба на време.

Мерседес често се губеше в Ла Усиниер часове наред под предлог, че ходи във фризьорския салон.

— Колкото време прекарваш там — каза й Тоанет, — скоро ще започнеш да пикаеш парфюм. Шанел номер пет — тя се изкикоти.

Мерседес обидено отметна коса.

— Толкова си груба, бабо.

Аристид упорито продължаваше да пренебрегва присъствието на сина си в Ла Усиниер, като влагаше още по-голям — и някак отчаян — ентусиазъм в плановете си за Ксавие и Мерседес.

Дезире беше натъжена, но не и изненадана.

— Не ме интересува — каза ми за пореден път тя, седнала под чадъра с Габи и бебето. — Толкова дълго живяхме със спомена за смъртта на Оливие. Сега имам нужда от компанията на живите.

Очите й се стрелнаха към върха на скалата, където Аристид седеше и наблюдаваше рибарските лодки, които влизаха в залива. Забелязах, че бинокълът му е обърнат не към морето, а към брега, където Летисия и Лоло строяха крепост от пясък.

— Седи тук всеки ден — каза Дезире. — Вече съвсем не ми говори — тя вдигна бебето и оправи шапката му за слънце. — Мисля да ида да се разходя край водата — добави безгрижно, — да подишам малко въздух.

Продължаваха да пристигат туристи. Английско семейство с трите им деца. Възрастна двойка с кучето си. Елегантна стара дама от Париж, винаги облечена в розово и бяло. Няколко семейства с деца на къмпинг.

Никога не бяхме виждали толкова деца. Цялото село кънтеше от тях, от виковете, смеха им, звънлив и пъстър като плажните им играчки, те бяха облечени в лимоненожълто, тюркоазносиньо и искрящо розово, ухаеха на плажен крем и кокосово масло, на захарен памук и живот.

Не всички посетители бяха туристи. С известно учудване забелязах, че нашите момчета — сред тях Дамиен и Лоло — постепенно се бяха сдобили с неочакван статут и дори приемаха подкупи от младите усиниерци в замяна на достъп до плажа.

— Предприемчиви младежи — отбеляза Капюсин, когато й заговорих за това. — Няма нищо лошо в това да завъртиш малко бизнес. Особено когато можеш да измъкнеш пари от усиниерец — тя се изкикоти ведро. — Хубаво е, че най-после и ние имаме нещо, което те да искат, а? Защо да не си плащат за това?

Известно време търговията на черно процъфтяваше. Дамиен Геноле получаваше цигари с филтър, които пушеше с, както подозирах, тайно отвращение, но Лоло мъдро прибираше подкупи само под формата на пари в брой. Сподели ми, че спестява за мотопед.

— С мотопед можеш да изкарваш пари от какво ли не — сериозно каза той. — Временна работа, поръчки, всякакви неща. Никога няма да закъсаш, винаги имаш транспорт.

Поразително е каква промяна могат да внесат десетина деца. Изведнъж Ле Салан оживя. Старците вече не бяха мнозинство.

— Харесва ми — обяви Тоанет, когато й споменах за това. — Чувствам се млада.

Тя не беше единствената. Веднъж заварих сприхавия Аристид на скалите да учи две малки момчета как се връзват възли. Ален, обикновено толкова строг със семейството си, изведе Летисия с лодката си на риболов. Дезире тайно пъхаше бонбони в припрените несръчни ръчички. Всички се радваха на летните туристи, разбира се. Но децата задоволяваха друга, по-първична потребност. Ние непрекъснато ги подкупвахме и глезехме. Строгите старици бяха омекнали. Строгите старци преоткриваха момчешките развлечения.

Флин бе техен любимец. Той привличаше и нашите деца, разбира се, може би защото никога не правеше опити да им се хареса. Но за летните туристи беше вълшебник, около него винаги гъмжеше от деца, които говореха с него, гледаха как майстори фигурки от дърво или как се рови в отпадъците по плажа. Те го преследваха безмилостно, но това като че ли не му пречеше. Носеха му свои трофеи от Ла Гулю и му разказваха един за друг. Безсрамно се домогваха до вниманието му. Флин приемаше възхищението им с веселото безразличие, което проявяваше към всички.