Ковачница на мрак

Момчето и кобилата се потрудиха здраво него следобед, с повода, а после без него, и дори от мястото си, с приятелите си Погранични мечове на дънера, Ферен можеше да види лъсналата пот по черната кожа на животното. А когато най-сетне сержантът накара сина на лорда да обърне гръб на бойния кон и животното закрачи свободно и застана до Аратан, Галак изсумтя:

— Добре.

— Неохотно признание — подхвърли Виле. — Май чух как нещо се сцепи в теб, когато го каза, Галак.

— Униформи и подковани ботуши. Признавам, че не съм много впечатлен от тия обитатели на къщи.

— Просто друг обичай — каза Ринт. — Нито по-добър, нито по-лош, просто различен.

— Едно време, когато в гората още имаше глигани…

— Когато още имаше гора — прекъсна го Виле.

Галак продължи:

— Когато още имаше викачи и кучета. И безкрайна гора. А глиганът няма къде да ходи. Той не си гледа просто неговата работа, да надуши самка или каквото е там.

— Та какво? — попита Ринт, лаконичен както винаги.

— Казваш, че не било по-добро или по-лошо, просто различно. Според мене сам себе си лъжеш. Искаш да им утъпчеш пътеката, да продължат — давай. Гледал съм женски терет, слязъл да пие на потока, в парата на разсъмване, и се разплаках, защото беше последната самка на мили околовръст. Никакъв мъжки за нея, самотен живот и още по-самотна смърт, докато дърветата се сгромолясват наоколо.

Ферен се покашля, още загледана в момчето, което вече вървеше с кобилата като вярно куче по петите му, и каза:

— Битките оставят пустош. Виждали сме го на границата, не е по-различно и тук. Войната е като торфен пожар. Никой не забелязва, докато не стане твърде късно. А тогава вече няма къде да се бяга.

Порталният сержант закуцука, повел подопечните си обратно към къщата.

— Значи си е взела любовник — изръмжа Галак. Нямаше нужда да добавя: „И какво толкова?“

— Казват, че магията, която я обгръща, вече била непроницаема — каза Ринт замислено. — Спирала всякаква светлина. Обкръжавала я където и да иде. Имаме си кралица, която никой вече не може да види, освен Драконъс, така мисля.

— Вече мислиш? — попита Галак.

Ферен изсумтя, а другите се изсмяха сухо, дори Галак.

Малко след това Ферен каза сериозно:

— Момчето се е вцепенило от страх, и нищо чудно. Доколкото чух, до този ден баща му е бил също толкова невидим за сина си, колкото новата му любовница предпочита да е в Цитаделата си.

— Никакъв смисъл не виждам в това — каза Галак и поклати глава.

Ферен го изгледа изненадано.

— Много ясно. Наказва майката на момчето.

Брат ѝ повдигна вежди и попита:

— Знаеш ли коя е?

— Знам коя не е, и това е повече от достатъчно.

— Е, сега вече ме обърка — подхвърли Виле кисело.

— Теретът на Галак, Виле. Лочи вода на потока, докато се ражда денят. Само че денят изобщо не се е родил, не и за нея. Знаеш, че е обречена, знаеш, че е свършено със самката с милите очи. Кой е убил самеца ѝ? Със стрела или с примка? Някой.

— И ако този убиец се гърчи цяла вечност в прегръдката на Хаоса, само това е заслужил — изсъска Галак.

Виле вече се беше намръщил.

— Малко прекаляваш, Галак. Все пак ловуваме, веднъж на няколко дни. Убиваме, щом се наложи, за да останем живи. Не е по-различно от ястреб или вълк.

— Но не сме като ястребите и вълците, Виле. Можем да се сетим за последствията от това, което правим, а това ни прави… уф, не се сещам за думата…

— Виновни? — предположи Ринт.

— Това е думата, да.

— Не разчитай на съвестта. — Ферен долови горчивината в гласа си, но ѝ беше все едно. — Тя винаги се прекланя пред нуждата.

— А нуждата често е лъжа — добави Ринт и кимна.

Ферен гледаше разровения торф на тренировъчния полигон. Насекоми кръжаха и танцуваха над локвичките, оставени от копитата. Светлината бавно гаснеше. От шубраците зад тях доехтя вечерна птича песен — прозвуча странно жалостиво. Почти ѝ призля.

— Непроницаем мрак, викаш? — Виле поклати глава. — Защо ще го прави?

— Защо не? — промълви Ферен. — След като красотата е мъртва?

Разделени от река Дорсан Рил, земите на Великия дом на Драконите включваха верига оголени хълмове, десетки стари минни шахти, три гори, които някога бяха непроходим лес, едно село на арендатори, скромни ферми, оградени с ниски каменни стени, и низ дълбоки езерца, запълнили изоставени каменни кариери, в които се развъждаше риба. Общата земя осигуряваше паша за амриди с черна вълна и за добитък, макар фуражът да беше оскъден.

Тези земи очертаваха северозападната граница на Куралд Галайн. Свързваше ги зле поддържан разровен път и един азатанайски мост, тъй като повечето трафик минаваше по Дорсан Рил, където превозът се улесняваше от дълга поредица буксирни въжета и рудани. Макар че и тези задвижвани от волове механизми стояха бездейни по време на пролетното наводнение, когато дори от хиляда разтега ревът на реката можеше да се чуе от всяка стая на Великия дом.