Ковачница на мрак

— А какво губиш?

— Ами, всичко, разбира се.

Жрецът го зяпна.

— Уморен си, приятелю. Затвори очи. Аз ще изчакам.

— А когато видиш кръвта по ръцете ми?

— Ще ги взема в своите.

Очите на Ендест се напълниха със сълзи, но след миг той ги затвори и отпусна глава на дебелата подплата на стола.

Райз Херат видя как сънят надви младия жрец и зачака маската да се пропука.

Яздеха през затихнал град, в който светлината едва проникваше, а малкото търгуващи по улиците хора, които Орфантал можеше да види, говореха раздразнено и правеха отсечени, резки жестове. Сумракът в уличките, излизащи на главния булевард, кървеше като от рани по плътта на деня.

Той яздеше един от конете на лейди Хиш Тула, кротка кобила с широк гръб и мърдащи уши, с късо подрязана сплетена грива. Зачуди се дали животното си има име. Зачуди се дали го знае и държи на него и какво може да означава за нея това име, особено в компанията на други коне. И дали знае имената на другите коне, и ако ги знае, тогава какъв нов облик е намерила в своя свят? Имаше ли някакъв намек, че нещата не са такива, каквито изглеждат? Че нещо чуждо вече е заседнало в главата на животното?

Не знаеше защо го глождят такива въпроси. Съществуваха всякакви видове безпомощност, както и много видове слепота. Един кон може да носи на гърба си герой или злодей. Животното не прави разлика и не заслужава да бъде опетнено от делата на своя господар. Едно дете може да залита след баща, убил за удоволствие, или след майка, убила от страх, и да прекара цял живот в сянката на такова знание. Въпросите не могат да възникнат без някакъв усет за знание, а най-лошото е, че с това знание идва осъзнаването, че на много от тези въпроси изобщо не може да се отговори.

Точно пред него яздеше Грип Галас, който се беше върнал при Хиш Тула от така и несъстоялата се сватба, а лейди Хиш носеше броня и оръжия, и имаше вести за смърт, идващи от север. От всичко това стаята, в която бе отседнал Орфантал, и къщата около нея, изглеждаха малки и злочести. Грип и Хиш Тула бяха смълчани, умовете им бяха пълни с мрачни новини, но Орфантал беше твърде уплашен, за да задава въпроси, и бягаше от бремето на близостта им.

Но днес те го придружаваха до Цитаделата, за да го предадат под опеката на Синовете и Дъщерите на Нощта. Предстоеше му да се срещне с лорд Аномандър и братята му: всички велики мъже, за които му беше разказвала майка му, а и да се говореше за война, Орфантал знаеше, че няма защо да се страхува сред такива герои.

Лейди Хиш Тула подкара до него. Изражението ѝ беше сурово.

— Преживял си много трудности, откакто си напуснал дома Корлас, Орфантал, но се боя, че неприятното все още не е свършило.

Грип Галас пред тях се обърна през рамо и после отново се загледа напред. Приближаваха първия мост. Този кратък миг на внимание притесни Орфантал, макар и да не знаеше защо.

— Има вест от Ейбара Делак — продължи тя. — Манастирът е бил нападнат и изгорен до основи. Уви, насилието не свършва дотук. Орфантал, известиха ни, че твоята баба е умряла и че домът Корлас вече не съществува. Съжалявам. Двамата с Грип имахме разногласия по това дали да ти се каже тази ужасна новина, но се опасявах, че ще я чуеш в Цитаделата в неподходящ момент — мястото, което те очаква, е бръмчащо гнездо на оси от слухове и често пъти думите се изговарят с единствената цел да се види как жилят.

Орфантал се присви в седлото си, за да надвие внезапно пронизалия го студ.

— Този град е толкова мрачен — промълви той.

— Още по-мрачно е в Цитаделата — каза лейди Хиш Тула. — Такъв е вкусът на силата на Майка Тъма. Най-малкото, Орфантал, скоро ще изгубиш страха си от тъмното, а в отсъствието на светлина ще откриеш, че виждаш всичко, което трябва да се види.

— Кожата ми ще стане ли черна?

— Да, освен ако не избереш пътя на Отреклите се, предполагам.

— Бих искал да имам цвета на лорд Аномандър.

— Тогава Нощта ще те намери, Орфантал.

— В дома Корлас, милейди, всички ли са умрели? Имах приятел там, едно момче, което се грижеше за конете.

Тя го изгледа и не отвърна веднага.

Подкараха по широкия мост и тропотът на копитата по каменните плочи изведнъж зазвуча кухо. Орфантал долови мириса на реката, влажен и някак смътно застоял. Накара го да си помисли за скръбни богове.

— Не знам — отрони Хиш Тула. — Малко е оцеляло от огъня.

— Е, беше ми приятел, но това отмина. Радвам се, че мама не беше там обаче.

— Орфантал, скръбта е трудно нещо, а ти вече си преживял много. Бъди търпелив със себе си. Животът има плътност и тъгата е втъкана в нея.

— Вие тъжна ли сте, милейди?