Конго

С едната си ръка Рос човъркаше из електроните съоръжения в центъра на лагера, докато с другата държеше носа си запушен срещу вонята.

— Ще отида да видя как са им пушките, докторе — обади се Кахега и прекрачи в лагера. Макар и колебливо, останалите носачи го последваха.

Елиът остана сам с Ейми. Тя наблюдаваше безстрастно разрушенията, но въпреки това протегна ръка и взе неговата. Ейми, какво се е случило на лагера? сигнализира той.

Неща идват, сигнализира тя в отговор.

Какви неща?

Лоши неща.

Какво неща?

Лоши неща идват лоши неща.

Какви неща?

Лоши неща.

Той разбра, че така няма да стигне доникъде с нея. Каза й да стои извън лагера, а той самият влезе, криволичейки между мъртвите тела и жужащите мухи.

— Някой откри ли водача? — запита Рос.

Мънро се обади от другия край на лагера.

— Менард.

— От Киншаса?

Мънро кимна.

— Кой е Менард? — запита Елиът.

— Той имаше добра репутация, познаваше Конго. — Рос си проправяше път сред останките. — Но явно не е бил достатъчно добър. — Секунда по-късно замлъкна.

Елиът се приближи до нея. Тя гледаше втренчено едно тяло обърнато с лице към земята.

— Не го обръщай. Това е Рихтер — каза тя.

Елиът не разбираше как може да е толкова сигурна. Тялото беше покрито с тлъст слой мухи. Той се приведе.

— Не го докосвай!

— Окей. — Елиът се изправи.

— Кахега — извика Мънро, размахвайки зелена пластмасова туба, която събираше двайсет литра. Вътре плискаше някаква течност. — Хайде да приключваме с това.

Кахега и хората бързо тръгнаха из лагера, ръсейки керосин над палатките и мъртвите тела. Елиът усети острия дъх.

Приведена над раздрания найлон на една палатка, Рос извика:

— Дайте ми една минутка!

— Колкото искаш минутки — отвърна Мънро. Той се обърна към Елиът, който следеше Ейми извън лагера.

Ейми сигнализираше сама на себе си: Хора лоши. Хора не вярва лоши неща идват тук.

— Не изглежда особено разтърсена от гледката — забеляза Мънро.

— Не е съвсем така — възрази Елиът. — Мисля, че тя знае какво се е случило тук.

— Надявам се да го сподели с нас — каза Мънро. — Защото всички тези хора са загинали по един и същ начин. Черепите на всичките са строшени.

Пламъците от лагера на консорциума се извиха във въздуха, и черният пушек се разстла наоколо докато експедицията напредваше в джунглата. Рос беше мълчалива, потънала в мисли.

— Какво откри? — запита я Елиът.

— Нищо добро — отвърна тя. — Те са имали съвършена периферна защитна система, много подобна на нашата ЗСПЖ — защитния периметър срещу животни. Онези конуси, които намерих, представляват аудиочувствителни модули, и когато доловят някакъв звук, излъчват ултразвуков сигнал, който е особено болезнен за слуховата система. Не действа на рептилии, но е дяволски ефективен при млекопитаещи животни. Някой вълк или леопард ще си счупи краката да бяга.

— Тук обаче не е проработила — възрази Елиът.

— Не е — съгласи се Рос. — И Ейми не изглеждаше особено раздразнена.

— Какъв ефект оказва върху човешката слухова система?

— Ти го усети. Досаден, но поносим, и това е всичко. — Тя му хвърли поглед. — Но тук, в тази част на Конго, няма други човешки същества. Освен нас.

— Можем ли да си осигурим по-добра защита на периметъра? — запита Мънро.

— Абсолютно — отвърна Рос. — Ще ви осигуря защитен периметър от следващото поколение; способен е да спре всичко, освен слонове и носорози.

Гласът й обаче не прозвуча убедено.

По-късно същия следобед се натъкнаха на останките и на лагера от първата експедиция на ТСЗР. Бяха на косъм да го пропуснат, защото за изминалите осем дни пълзящите лиани и растения бяха вече започнали да покриват останките, заличавайки всички следи. Нямаше кой знае колко останало — няколко парчета оранжев найлон, смачкан алуминиев тиган, разбития триножник, и счупената видеокамера, със зелени си платки разпръснати наоколо по земята. Не откриха тела, и тъй като залезът беше близо, продължиха.

Ейми вече беше забележимо разтревожена. Не отива, сигнализира тя.

Питър Елиът не обърна внимание.

Лошо място лошо място не отива.

— Продължаваме, Ейми — каза той.

Четвърт час по-късно спряха да починат на една миниатюрна полянка. Над гората се извисяваше тъмният конус на Мукенко, и слабите кръстосани зелени лъчи на лазерите блестяха във влажния въздух. А точно под пресечната им точка се намираха покритите с мъх каменни блокове, наполовина закрити от зеленината на джунглата; изгубеният град Зиндж.

Ейми се обърна към Ейми.

Ейми я нямаше.

4. Съдбоносен

Той не можеше да повярва на очите си.

Отпървом си помисли, че тя просто го наказваше, като бягаше от него, за стрелата с лекарството при реката. Той обясни на Мънро и Рос, че тя е способна на такива неща, и следващия половин час го прекараха бродейки из джунглата и викайки името й. Никой не се отзова; гората остана безмълвна. Половината час стана цял, после два.

Елиът беше на ръба на паниката.

Когато тя не се появи, трябваше да се разгледа друга възможност.

— Може би е избягала с последната група горили — предположи Мънро.

— Невъзможно — отсече Елиът.

— Тя е вече на седем години — повдигна рамене Мънро. — Горила е.

— Невъзможно е — упорстваше Елиът.