Конго

— Не напомнят човешки — съгласи се Елиът, без да откъсва погледа си от тях. Първото нещо, направило му впечатление, беше, че повечето кости принадлежаха определено на дребни животни — птици, дребни маймуни, и малки горски гризачи. Останалите малки парчета кости всъщност представляваха фрагменти от по-големи животни, но колко големи, трудно можеше да се прецени. Може би от някои средни по големина маймуни… но в тропическите гори нямаше такива представители на тези видове.

Шимпанзета? Но в тази част на Конго нямаше шимпанзета. Може би бяха на горила; той видя един фрагмент от краниум с тежки фронтални синуси, и началото на характерния сагитален гребен.

— Елиът? — повтори Мънро с напрегнат и настойчив глас. — Нали не са човешки?

— Определено не са човешки — изрече Елиът, все още без ад вдига поглед. Какво би могло да строши черепа на една горила? Сигурно е станало след смъртта на животното, реши той. Някоя горила бе умряла на това място и след много години оголеният й скелет е бил стъпкан от някое животно. Едва ли е могло да се случи приживе.

— Не са човешки — заяви Мънро, втренчен в земята. — Страшно много кости, но няма човешки. — Той заби погледа си в Елиът докато го подминаваше Елиът. Дръж си устата затворена. — Кахега и хората му знаят, че си вещ в тия неща — произнесе той без да отделя погледа си от него.

Какво ли беше видял Мънро? Разбира се, той бе имал достатъчно работа със смъртта, за да различи човешки скелет, ако попаднеше на такъв. Погледът на Елиът се закачи в една извита кост. Напомняше малко на фрагмент от скелет, само че доста по-голям и по-широк, и избелял с времето. Приведе се и го вдигна. Беше фрагмент от зигоматичната дъга от човешки череп. Скула, под окото.

Повъртя костта из ръцете си. Отново погледна земята, и тревите протегнали корени и стебла върху белия костен килим. Видя множество дребни крехки кости, някои толкова тънки, та чак прозираха; кости, за които бе предположил, че бяха на малки животни.

Сега вече не беше толкова сигурен.

Спомни си един въпрос от изпитите му като студент. Кои седем кости съставляваха орбитата на човешкото око? Той напрегна паметта си. Зигомата, носовата кост, вътрешната орбитална кост, сфеноидната кост — четвъртата — етмоидната, петата — нещо май идваше отдолу, от устата — палатиналната кост, шеста — оставаше още една — не можеше да се сети коя беше седмата. Зигомата, носовата, долната орбитална, сфеноидната, етмоидалната, палатиналната… деликатни кости, прозрачни кости, дребни кости.

Човешки кости.

— Поне не са човешки кости — заяви и Рос.

— Не са — съгласи се Елиът.Той погледна към Ейми.

Хора умират тук, сигнализира тя.

— Какво каза тя?

— Каза, че въздухът не бил здравословен за хората.

— Да продължаваме — издаде команда Мънро.

Той го дръпна малко настрани от другите.

— Добре се справи — похвали го Мънро. — Трябва да внимаваме с тия Кикую. Не е необходимо да ги хвърляме в паника. Какво ти каза маймуната?

— Каза, че тук са загинали хора.

— Това е повече, отколкото е известно на останалите — каза Мънро, кимайки мрачно. — Макар и да подозират.

Зад тях останалите вървяха в колона; всички бяха мрачни и мълчаливи.

— Какво, по дяволите, е станало там? — запита Елиът.

— Много кости — отвърна Мънро. — Леопард, колобус, горски плъх, човешки…

— И горила — добави Елиът.

— Да — съгласи се Мънро. — И аз го видях. Горила. — Той разтърси глава. — Какво може да убие една горила, професоре?

Елиът нямаше отговор.

Лагерът на консорциума лежеше в развалини, палатките съдрани и разбити, мъртвите тела покрити с плътен слой черни мухи. Влажният въздух усилваше вонята до невъзможност; жуженето на мухите беше монотонно. Всички освен Мънро замряха на края на лагера.

— Нямаме избор — каза той. — Трябва да разберем какво им се е случило… — Той навлезе в лагера, стъпвайки върху съборената и стъпкана ограда.

Още щом прекрачи в периметъра, защитните механизми включиха тревога, излъчвайки пищящ високочестотен сигнал. Другите извън оградата запушиха с длани ушите си, а Ейми шумно изрази недоволството си.

Лош звук.

Мънро се извърна към тях.

— На мен ми няма нищо — каза той. — Това е за вас, дето сте извън периметъра.

Той се приближи до един от мъртъвците, и го преобърна с ботуша си. После се приведе, разгонвайки рояка от мухи и внимателно огледа черепа.

Рос хвърли поглед към Елиът. Той сякаш беше в изпаднал шок, един типичен учен, застигнат от неочаквано бедствие. До него Ейми бе покрила ушите и скимтеше. Рос обаче се овладяваше по-бързо от него; тя пое дълбоко дъх и прекрачи в периметъра.

— Трябва да видя каква защита са използвали.

— Чудесно — отвърна Елиът.

Чувстваше се замаян, сякаш всеки момент щеше да припадне. Гледката и вонята и го лишиха за момент от волята му. Той видя Рос да крачи в лагера и после да вдига една черна кутия със странен сплескан конус. Тя после тръгна подир един кабел към центъра на лагера. След няколко секунди пронизителният писък секна; беше изключила източника му.

Сега по-добре, сигнализира Ейми.