Конго

Навсякъде около тях дърветата пукаха, разцепваха се и съскаха с облаци от изпарена влага когато стъблата на мълниите се стрелваха през тях. По думите на по-късно на Рос „Мълниите биеха навсякъде, ослепителните блясъци сякаш бяха застинали във въздуха, всичко съскаше ужасно. Този мъж [Амбури] пищеше с цяло гърло и в следващия миг една мълния мина през него. Бях на една ръка разстояние от него, но почти не усетих да се отделя топлина, само бяла светлина. Той сякаш се вкамени и в същия миг се разнесе ужасяваща смрад; цялото му тяло пламна и той падна на земята. Мънро се изтърколи до него да угаси пламъците, но той вече беше мъртъв, и ние продължихме да бягаме. Нямаше никакво време да реагираме; трусовете непрекъснато ни поваляха на земята. Скоро всички бяхме полуослепели от мълниите. Спомням си, че някой крещеше, но не знам кой беше. Бях сигурна, че всички ще умрем.“

Близо до лагера гигантско дърво се стовари точно пред тях, създавайки им препятствие високо и широка колкото триетажна сграда. Докато се прехвърляха през него, мълниите съскаха сред влажните клони, кората пукаше и се пръскаше, цялото дърво се пукаше. Ейми зави от болка когато една бяла мълния се стрелна през ръката й докато сграбчваше един мокър клон. Тя мигновено се хвърли на земята, заравяйки глава в мокрите листа и категорично отказвайки да продължи. Елиът буквално я влачи през оставащото разстояние до лагера.

Мънро пръв се добра до лагера. Намери Кахега да се мъчи да опакова палатките, но при тези непрестанни трусове и мълнии беше невъзможно. Една палатка от Милар избухна в пламъци. Във въздуха се разнесе острият мирис на горяща пластмаса. Параболичната антена беше поразена от мълния и се разцепи на парчета; във въздуха се понесоха късчета метал.

— Тръгвай! — изкрещя Мънро. — Тръгвай!

— Ндио мзее! — изкрещя Кахега и бързо грабна раницата си. Той се обърна към останалите и в този момент Елиът се появи олюлявайки се от черната мъгла с Ейми притисната към гърдите му. Беше изкълчил крака си и забележимо куцаше. Ейми бързо скочи на земята.

— Тръгвайте! — изкрещя Мънро.

Елиът се раздвижи и в тъкмо в този момент от мрака на пепелта изскочи превита на две Рос, разкашляна. Лявата част на тялото й беше опушена и почерняла, а кожата на лявата й ръка беше обгорена. Беше ударена от мълния, макар и в паметта й да имаше празно място за това. Тя посочи към носа и гърлото си и изхриптя:

— Пари… гори…

— Това е от газа — изкрещя Мънро. Той я прегърна с една ръка и я понесе полуоткъсната от земята. — Трябва да се качим на хълма!

Един час по-късно, вече на по-високо, те видяха за последен път града, погълнат от пушек и пепел. По-нататък върху склоновете на вулкана дърветата едно след друго избухваха в пламъци с напредването на кипящата лава. Чуха агонизиращите писъци на сивите горили върху склона на хълма. Зеленината постепенно отстъпваше все по-надолу, към града, докато накрая и самия град беше погълнат от тъмния облак.

Изгубеният и намерен град Зиндж беше погребан завинаги.

Едва тогава Рос проумя, че завинаги се беше простила и с диамантите си.

6. Кошмари

Бяха останали без храна, без вода и със съвсем малко муниции. Влачеха се през джунглата с дрехи превърнати на парцали, лица опушени, изтощени до крайност. Не разменяха дори и по дума; мълчаливо напредваха. Елиът по-късно сподели, че сякаш „са се движели през някакъв кошмар“.

Светът около тях беше мрачен и сив. Искрящите само преди няколко снежнобели водопади и потоци сега течаха черни от пепелта, мръсна пяна покриваше бреговете. небето беше тъмносиво, с откъслечни кървавочерни отблясъци от вулкана. Самият въздух буквално беше посивял; кашляха непрекъснато и залитаха в един свят на черна пепел и прах.

Целите бяха посивели от праха; раниците им, разранените им от непрестанното триене лица, а косите им бяха станали пепеляви. Носовете и очите им горяха. не можеха да направят нищо; оставаше им само да крачат, докато паднат.

Рос се препъваше непрекъснато; при едно такова препъване й хрумна ироничния финал на персоналната й характеристика. Много отдавна бе успяла да пробие кодовете на всички бази-данни на ТСЗР и се пъхаше навсякъде, където пожелаеше, включително и във файла с характеристиката й. Тя знаеше оценката наизуст.

МЛАДА-АРОГАНТНА (вероятно) / СЛАБИ ВРЪЗКИ С ХОРАТА (тя изпитваше определена антипатия към това определение) / ДОМИНИРАЩА (може би) / БЕЗЧУВСТВЕНА (каквото и да означаваше това) ИСКА ДА УСПЕЕ НА ВСЯКА ЦЕНА (нима беше толкова лошо?)

Знаеше също така и заключенията за последния етап. Всички ония матрични глупости за стойностите на величините и така нататък. И последното изречение от характеристиката й: СУБЕКТЪТ ТРЯБВА ДА БЪДЕ ДЪРЖАН ПОД НАБЛЮДЕНИЕ ПРИ ПРОЦЕДУРИТЕ ОРИЕНТИРАНИ КЪМ ПОСТИГАНЕТО НА ЦЕЛТА В ПОСЛЕДНИЯ ЕТАП.

Нищо от това обаче не беше съществено. Тя се бе добрала до диамантите само за да бъде победена от най-лошото вулканично изригване в Африка за последните десет години. Кой би могъл да я обвини за случилото се? Тя нямаше вина. Щеше да го докаже още през следващата си експедиция.