Коледа

— Well! — кимна той. — Страшно съм любопитен да видя! Без да се бавя, аз го сграбчих за дрехите пред гърдите и за едното бедро, вдигнах го, занесох го до отворения прозорец и там му обясних:

— Ей оттук ще ви изхвърля навън, сър. Но тъй като до този момент все още не сте ми заявили, че ме арестувате, на първо време пак ще ви върна там, откъдето ви взех. Ха така, ето че пак си стъпихте на краката.

Занесох го обратно и го оставих пред моята маса. От смайване и изненада той изглеждаше като парализиран, но съвсем скоро се показа толкова по-енергичен.

— Слушайте, та вие посегнахте на шерифа! — прогърмя гласът му. — Знаете ли какво означава това?

— Да съм посегнал? Хайде бе! Вие ме подканихте да ви покажа как ще стане всичко и аз изпълних желанието ви. Тук има и свидетели.

— Човече, с вас мога да разговарям и по-иначе, отколкото, изглежда, си мислите. Поискам ли да ви задържа, тогава няма да се изправя пред вас така, че най-удобно да ме сграбчите. За тази цел съм довел тук полицая.

— Лека-полека получавам чувството, че познавам законите на щата Мисури по-добре от вас, държавния чиновник. Без съдебна заповед тук не може да бъде извършен никакъв арест. Не го ли знаете? Къде ви е заповедта? Но даже и да я имахте, аз съм чужденец. Би трябвало да се обърнете първо към „circuit court“ (Окръжен, околийски съд. Б. пр.) или към някоя друга, по-висшестояща инстанция.

— По дяволите! Та това беше цяла лекция по правата и задълженията на полицията! — извика той, полагайки усилия да скрие смущението си. — Значи трябвало да съм учтив и любезен към вас, така ли? Well, ами тогава да опитаме! Мистър Майер, вие ли откраднахте златото?

— Не!

— Не ли? Е, тогава ще потърсим малко във вашата стая.

— Няма да го допусна, защото според законите на щата Мисури и за обиск е необходима съдебна заповед.

— Удивен съм! Изглежда, вие, чужденецът, сте изучили нашите закони буквално до последната запетайка!

— Както се вижда, това е просто необходимо!

— Е, и аз съм запознат с тях не по-зле от вас. За да извърша тук обиск, не ми е нужна заповед, защото сигурно собственикът на хотела няма да ми откаже съгласието си.

— Стаята ми изобщо не засяга собственика! Според законите на щата Мисури всеки гост на даден хотел е пълноправен собственик на стаята, в която живее и за която плаща. Следователно не е необходимо неговото разрешение, а моето.

Естествено шерифът също знаеше тези закони. Само дето си беше въобразил, че не е нужно да ги спазва и когато става въпрос за някакъв си чужденец. Значи нямаше право на обиск… нито да ме арестува… но все пак нали аз бях обвинен? И на всичко отгоре това мое поведение! Той преглътна яда си и каза:

— Сър, не прекалявайте и не ми усложнявайте службата! И за вас ще е по-добре, ако се съобразите с обстоятелствата и не ми се опъвате.

— Знам, че е така, но съм заподозрян несправедливо и забранявам да бъда така нагрубяван с думи и изрази, сякаш срещу мен има вече стотина доказателства. Излъгали са ви, сър! Не съм единственият, пред когото обраният мистър Уотър е говорил за златото си. Попитайте хотелиера и оберкелнера!

Двамата признаха, че без да го питат, уестманът и на тях беше разказал цялата история за откриването на находището и дори им беше показал сандъка със златото.

— А попитайте също и ей онзи там! — добавих аз, посочвайки към вратата, на прага на която току-що се появи проповедникът.

Негодникът все още не знаеше, че кражбата е вече забелязана и шерифът е дошъл. Уотър скочи на крака, застана покровителствено до него и каза на полицейския служител:

— Този джентълмен е мой добър приятел, който наистина също знае всичко, но аз гарантирам за него.

— Well! И той ли живее тук?

— Йес!

— Тогава съм принуден да го разпитам, въпреки вашето поръчителство. Мистър Майер, кажете ми, ще бъдете ли тъй разумен да ме пуснете в стаята си да се поогледам?

— Да — отвърнах му аз, — но при условие че претърсите също стаята и багажа на проповедника.

— Съгласен!

— Не, не съм съгласен! — извика Уотър. — Няма да позволя да обиждате приятеля ми! Мога да докажа, че по времето, когато без съмнение е извършена кражбата, ние седяхме заедно на една маса. После двамата отидохме в неговата стая, където го заключих и прибрах ключа в джоба си. Заемете се по-енергично само с този мистър Майер, който още с бруталните си действия доказа, че съвестта му не е чиста.

Това повторно обвинение най-сетне ме ядоса и ме подведе да кажа следните необмислени и прибързани думи:

— Що се отнася до този мним джентълмен, то аз съм готов да ви разкажа за него такива неща, които вероятно много ще ви изненадат. Нека най-напред ни докаже, че пушката на Еймос Санел е негова законна собственост. Освен това и в друго отношение го познавам доста по-добре, отколкото, изглежда, подозира. Ще ви приведа необорими доказателства, че на съвестта му тежи дори и иначе толкова предпазливият Уели.

— Какъв Уели? — попита ме шерифът. — Какво е станало с този Уели?