Коледа

— Мошеник, при зареждането случайно сте забелязали приликата на тичинките с двете букви и набързо сте съчинили тази лъжа, за да ми отмъстите.

— За някоя и друга минута ще ви остана длъжник за вашия „мошеник“ и поради основателни причини на първо време ще ви оставя да си вървите заедно с пушката. В момента става дума само за нашето състезание по стрелба. Аз искам да си получа наградата, а вие не желаете да я изплатите. Нека присъстващите решат. Ще се подчиня на тяхната присъда. И така, ladies and gentlemen! Мои ли са парите?

— Да — разнесе се наоколо.

— Well, тогава ще ги взема, а ако някой се опита да ми попречи, ще си има работа с мен!

Отново се обърнах към дамата, но проповедникът побърза да се изпречи между двама ни и извика:

— Стой! Няма да го допусна. Това беше един облог и парите все още не са изплатени. Съдът ще реши, че в такъв случай никой не може да бъде принуден да плати!

— Дрън-дрън! Вие сигурно имате такъв страх от съда, че и през ум няма да ви мине да се обърнете към него за помощ. Впрочем, съд… съществува и един такъв съд, който човек сам създава и аз незабавно ще ви запозная с неговата дейност. Преди малко ви останах длъжник за думата „мошеник“ и сега искам да ви се издължа. Наградата за нея са три шамара, които незабавно ще ви зашлевя. Не се нуждая от квитанция. Я елате насам, вие, благочестиви човече!

Проповедникът понечи бързо да се отдалечи, обаче аз го стиснах за врата, завъртях го с лице към мен и той получи обещаното заплащане с такава бързина, че изобщо не направи опит да се защити. После го блъснах така, че отлетя надалеч и там падна на земята и тогава най-сетне взех двестате долара от ръката на жената. Прибирайки парите в джоба си, аз поздравих присъстващите, чието мнение за мен коренно се беше променило след четирите толкова успешни попадения, и когато се отдалечих с госпожа Хилър и сина й, бяхме изпратени с многогласни викове „браво!“.

— Това бе едно наистина великолепно приключение! — обади се младият Хилър. — Благодарение на нашата малка разходка спечелихте хубава сума.

— Pshaw! Действително не ми беше до парите. Взех ги само за да го накажа. Впрочем, и вашето доверие в мен бе възнаградено, макар и печалбата ви да е по-малка. У вас ли отиваме?

— Да, естествено у дома!

— Позволете ми най-учтиво да ви откажа! Подозирам, че проповедникът съвсем скоро се кани да изчезне от града, а аз имам основателни причини да отида в хотела. Казах за него някои неща, които му навлякоха презрението на хората, и предполагам, че той вече усеща как тук започва да му пари под краката. Ще ви придружа до жилището ви. Може би вечерта пак ще се видим.

— Чак вечерта ли? — попита синът. — Нима се налага да си тръгнете толкова внезапно? За мен всяка минута, която мога да прекарам заедно с вас, има голяма стойност. Ще работите ли сега?

— Не.

— А очаква ли ви някакво друго важно задължение?

— Не.

— Ах, позволете ми да остана с вас! Ще изпием по една бира в странноприемницата. Така ще ми направите голяма услуга. Толкова рядко излизам!

Не държах особено на подобно предложение, но нямаше как да проявя неучтивост и се съгласих.

След като изпратихме майка му до дома й, ние се отправихме към странноприемницата, където в присъствието на жена си и на оберкелнера съдържателят ме посрещна с учудения въпрос:

— Мистър Майер, какво се е случило? Първо дотича проповедникът и сипейки по ваш адрес какви ли не ругатни, ни заяви, че ще отпътува, понеже сте го изгонили от града. След като отиде в стаята си, се появи и мистър Уотър, който също ви проклинаше, и ме попита къде е проповедникът. Щом разбра, че се кани да заминава, и той отсече, че му се налагало да напусне хотела, защото не искал да живее под един покрив с човек като вас.

— Двамата не се ли видяха? — попитах аз.

— Не.

— Значи първо дойде проповедникът, а после и Уотър, така ли?

— Да.

— Тогава първият от тях все още не знае, че вторият се кани да напусне Уестън, нали?

— Не, не знае. Защо ме питате?

Предпочетох да не му казвам истинската причина. Ако моите доста смели заключения бяха верни, то сега, при събирането на багажа си, Уотър трябваше да открие, че… изобщо не успях да довърша мисълта си, защото в същия миг, пребледнял от уплаха, той се втурна в помещението и се приближи до хотелиера с думите:

— Незабавно изпратете да повикат шерифа и полицая! Обрали са ме! С взлом са влезли в стаята ми и са откраднали всичките ми златни зърна и целия златен прах!

Човек лесно може да си представи какво впечатление направиха думите му. В случая не ставаше въпрос за най-обикновена кражба. И собственикът на хотела знаеше, че златото на Уотър тежи около половин центнер. Затова той го подкани накратко да му разкаже как се е случило всичко. Обраният уестман се опита да овладее обзелата го възбуда и каза следното: