Коледа

— Разказа ми даже, че авторът му бил конекрадец, който малко преди да го обесят заради злодеянията му, се разкаял и написал стихотворението. Но да не говорим повече за това! Засега е достатъчно да знаете, че именно тези строфи са причината за посещението ми. Струва ми се, с голяма сигурност мога да предположа, че някой, който…

— Ах, моля ви! — прекъсна ме тя. — Съвсем се отклонихме от темата на разговора си. Най-важното е, че… не казахте ли, че сте авторът на стихотворението?!

— Да.

Очите й се разтвориха толкова широко, сякаш искаше с поглед да ме погълне. Тя вдигна ръце и припряно продължи да пита:

— Тогава значи вие сте онзи ученик, с когото преди години… се запознахме заедно с приятеля му… във фалкенау… в Бохемия?

— Да, аз съм — кимнах й.

— След това ни последвахте до дъскорезницата, където моят стар добър баща умря, нали?

— Да.

— И ни дадохте… о-о, тогава не бях на себе си от мъка, иначе щях да… позволете ми! Трябва да го извикам! Днес е един от най-хубавите дни в живота ми! С вашето посещение ни доставяте неописуема радост, защото не знаете, не, не можете и да подозирате колко често сме мислили за вас, младия човек, който на времето ни направи такова благодеяние, за което никога няма да можем да му се отблагодарим.

Тя понечи да отвори съседната врата, но аз й попречих.

— Моля ви, ако не искате веднага да си тръгна, не споменавайте повече, че състраданието ми ме накара в онази дъскорезница да извърша нещо, което…

— Което какво…? — прекъсна ме тя, като бързо отново се обърна към мен. — Което навярно предпочитате да не бяхте сторили, така ли? Не, не може да е вярно! Ако се опитвате да твърдите подобно нещо, значи сам не се познавате! Знам, че и вие бяхте беден, А който въпреки бедността си, без да се замисли, дава всичките си пари на друг, още по-нуждаещ се от него, той никога няма да съжалява за постъпката си и завинаги ще си остане благодетелен. Отвореното му сърце е прекрасен Божи дар, който не могат да му отнемат и най-жестоките удари на живота. И тъй като заговорихме за това, искам преди да е дошъл и синът ми, да ви кажа още следното: напълно съм в състояние да ви върна парите, които ми дадохте на времето, но няма да причиня това зло нито на вас, нито на себе си. Лептата, дадена на вдовицата, или в този случай цялото, ама цялото състояние на един беден ученик, което той пожертва на олтара на любовта, на олтара на състраданието, не бива да се принизява до някакъв заем, върнат даже и с лихвите. Тази лепта трябва да си остане едно пожертвование, което някога ще бъде изплатено от Бога, справедливият ковчежник во веки веков. А може би той вече го е направил, защото, както виждам, от ученика, който тогава изсипа в шепите на куриерката даже и последните си кройцери, е станал истински мъж и този мъж, изглежда, не търси богатство само в златото и среброто. А заедно с онези пари, направили изобщо възможно пътуването ни до Бремен, аз получих от вас и един друг, далеч-далеч по-скъпоценен дар, за който не бих могла да ви се отплатя дори и с всичките земни богатства. Тогава вие ме спасихте от отчаянието. Гладувайки и мръзнейки, ние се влачехме от селище на селище, като преживявахме с просия, и с всеки изминал ден както външният ни вид, тъй и душевното ни състояние ставаха все по-окаяни и все по-отчайващи. И ето че изведнъж сред цялата тази неописуема телесна и душевна мизерия внезапно блеснаха свещите на коледната елха във фалкенау и сякаш от коледното небе над нас прозвучаха думите на вашето стихотворение:

На блага вест съм приносител,

Бог прати ни небесен гост,

роди се нашият Спасител,

при нас дойде Исус Христос…

Тук жената направи кратка пауза. Беше се изправила пред мен с блеснали очи и пурпурно пламтящи страни. Както на времето в дъскорезницата, погледът й сякаш преминаваше през стената и стигаше някъде много надалеч, само че изразът му беше съвсем друг. Тогава той беше втренчен, безжизнен и бездушен, а сега в него имаше живот, излъчваше светлина и енергия. Тогава беше насочен към една безутешна пустиня от мъка, мизерия и нищета, а сега виждаше колко отдавна избавлението от тези страдания бе останало зад гърба й, а може би пък пред него все още блещукаха светлинките на малката коледна елха, появили се толкова неочаквано посред трудния и мъчителен път на клетниците. След малко тя продължи: