Коледа

— Хубаво! Значи в това отношение сме другари, което означава, че трябва да държим здраво един за друг. И така, нека взаимно се представим! Познавате ли ме?

— Но!

— Казвам се Уотър. Сигурно често сте чували това име, нали?

— Но!

— Не ли? Това ме учудва. А да ви е познато името Уели?

— Но!

Тук вече моята лаконичност най-после му направи впечатление и той недоволно промърмори:

— Йес — но, но — йес! Че отворете си устата малко повечко, де! Спокойно можете да рискувате, понеже не си хабите думите в разговор с някоя недостойна личност. Веднага ще разберете, че е така. Но я ми кажете най-напред как да ви наричам?

— Майер.

— Майер ли? Хубаво име, толкова е хубаво, че няколко милиона души са си го поделили в пълен сговор. Нали?

— Йес!

— И вие ми изглеждате също тъй сговорчив. Поне при вашия пестелив начин на изразяване няма опасност човек да започне някоя голяма кавга с вас. Я ми кажете, мистър Майер, всъщност с какво се занимавате?

— Writer (Писател. Б. пр.).

— Writer? Тъй, тъй. Значи мастило и перо! Е, това, разбира се, е недостатъчно, за да дадеш добър изстрел. Навярно Дивия запад ви е също толкова непознат, както коремът ми за моя гръб. Две съвсем противоположни страни! Но време е да научите що за човек съм аз. Аз съм уестман. Знаете ли какво е това?

— Йес!

— Да, ама сигурно нищо не разбирате от тая работа. Аз съм не само какъв да е уестман, ами съм и прочут. И Уели също е такъв. Ние сме винаги заедно, с изключение на този ден, защото той е на път, ала скоро ще пристигне. Възможно е всеки миг да влезе в това помещение. Трябва да го видите какви чудеса върши с пушката! Да видите него и мен. Сигурно най-късно утре Уели ще е тук. Ще се радвам, страшно ще се радвам заради облозите и състезанието по стрелба.

— Облози ли? — попитах аз.

— Да, мистър Майер. И аз бях на онова място, тъкмо когато започна състезанието по стрелба. Там имаше неколцина ловци, които много се надуваха. Изсмях им се и се хванахме на бас. Трябва да видите какво ще стане утре. Ще спечеля няколко килограма долари, макар да нямам нужда от тях, защото притежаваме достатъчно, и Уели, и аз. Страшно богати сме. Джобовете ни са пълни със златен прах и нъгитси. Знаете ли какво е туй нъгитс?

— Йес!

— Е, да, сигурно знаете, ама навярно още не сте ги виждали. Я да ви ги покажа. Ето, погледнете!

Той бръкна в джоба си и извади половин шепа златни зърна с големината на грахово зърно, че и на лешник. Естествено това бяха избрани нъгитси, които той винаги носеше със себе си, за да ги показва и да се хвали. Колко непредпазлив човек! После той продължи:

— Имате ли някаква представа колко струват в пари? Кажете ми някаква цифра!

— Пет долара — отвърнах аз, макар да знаех, че тези нъгитси струваха поне пет пъти повече.

— Пет… долара? — засмя се той. — Мистър Майер, вие сте петорно побъркан! И трийсет да ми наброите, пак няма да ви дам туй злато. А сега чуйте какво ще ви кажа!

Той се надвеси над масата към мен и придавайки си голяма важност, ми прошепна:

— Имам поне половин центнер (Центнер — мярка за тежест, равна на 50 кг. Б. пр.) от тези нъгитси, което прави над четиринайсет хиляди долара. Разбирате ли ме добре?

— Йес!

— А Уели има далеч повече от мен. Можете ли да предположите откъде разполагаме с такова количество златен прах и зърна?

— Но!

— А иска ли ви се да научите?

— Йес!

— Но дали сте дискретен, мистър Майер?

— Йес!

— Добре, тогава ще ви кажа.

Той пусна в джоба си златните зърна и продължи:

— Естествено вие не знаете какво се разбира под бонанса, плейсър или пък „finding-hole“ (Буквално „дупка, в която намираш нещо“. Б. пр.). Бонансата е място, където водата е „измила“ от скалите някоя по-голяма златна буца. Но подобни места са изключително редки, а такава златна буца са намирали с тежест дори над петдесет килограма. Плейсърът е в най-общия смисъл находище, където има злато в каквато и да било форма. А нещата с файндинг-хоула стоят малко по-особено. Когато водата на буйните потоци свлича златото от планините, според големината на късовете тя ги влачи по-бързо или по-бавно надолу, като постепенно те придобиват овалната форма на камъните, срещани в речното корито. Ако нейде по-надолу на дъното на реката или потока има дупка или друга изровена падина, по-леките и по-малки златни зърна биват отнесени над нея, а по-едрите и по-тежки късове падат в дупката и постепенно я запълват. Такова място се нарича файндинг-хоул. Докато е под водата, то може да бъде открито само случайно, но нерядко се случва така, че водата внезапно променя посоката си и образува ново корито. Тогава старото изсъхва и златото може да се види. Постепенно ветровете го покриват с прахоляк, шума и други боклуци, под които файндинг-хоулът отново изчезва, но опитният златотърсач има остро зрение и въпреки това съумява да открие находището под земния пласт. Разбрахте ли всичко, сър?

— Йес.

— Пак само това ваше „йес“! Мистър Майер, уверявам ви, че ако не свикнете да си отваряте повечко устата, няма да стигнете далеч в този живот, защото, който не умее да си служи с говорните органи, остава да седи на едно и също място.