Коледа

— Мошенико! Хайде пък, да не сте точно вие човекът, който ще избави душата ми от вечната смърт! Я по-добре се погрижете за собствената си душа, която сигурно ще ви създава още доста ядове! Казвате, че поетът, написал тези строфи, бил конекрадец и като увиснал на въжето, блажено и щастливо отишъл на оня свят, защото вие, вие, безсрамният лъжец, сте го избавили от вечното проклятие с тези ваши писания? И дръзвате да твърдите, че някакъв ирландец може да напише подобно стихотворение на немски език? Дръзвате да ми предлагате блаженството и душеспасението, съдържащо се в тези печатни издания, за два и половина долара? Ето ви целия боклук! Четете си го сам, защото вие имате нужда от разкаяние и покаяние повече, отколкото и най-закоравелият конекрадец!

При тези думи аз му хвърлих брошурите и книжките в лицето. От смайване и гняв той остана близо минута като истукан, а после пристъпи съвсем близо до мен и ми тикна свитите си юмруци под носа.

— Какво направихте? И как ме нарекохте? Мошеник и безсрамен лъжец? Значи съм по-лош от конекрадец, така ли? Кажете още само една такава дума и ще ви направя на кайма!

Той вдигна ръка и се накани да ме удари.

— Долу ръцете! — заповядах му аз. — За пръв път през живота си се срамувам, че съм немец, само защото и вие сте такъв. Казахте, че авторът на тези строфи бил обесен ли? А знаете ли кой е той? Сега се намира точно пред вас и вие ще ми дадете всичките си книжки с това стихотворение, за да бъдат изгорени!

— Вие… вие… вие ли сте авторът? — изсмя се той язвително. — Та лицето ви има такъв неоспорим овчи из…

По-нататък проповедникът не успя да продължи, защото му зашлевих такъв шамар, че събаряйки два стола, той се просна на земята. Но незабавно пак скочи на крака, светкавично измъкна от джоба си дълъг нож и се нахвърли върху мен. Посрещнах го с вдигнат крак и така го ритнах в корема, че той отново рухна на пода. Преди още да се беше надигнал, аз се озовах при него, с лявата си ръка го стиснах за врата, енергично го дръпнах да се изправи, с десницата си избих ножа от ръката му, залепих му още две звучни плесници, завлякох го до неговото куфарче и му наредих:

— Давай стихотворенията! Трябва да бъдат изгорени! Не ми ли се подчиниш веднага, ще ти помогна час по-скоро да го сториш!

На „божия“ човек, изглежда, това му стигаше. И все пак той сякаш се канеше да се опъне, но аз го стиснах още по-здраво за врата, което го вразуми и накара да се подчини. Той извади книжките със стихотворенията от куфара, хвърли ги върху масата, ухили се и заплашително каза:

— Нямам нищо против, защото, ако бъдат изгорени против волята ми, ще трябва да се заплатят. Тук, в Запада, все още има справедливост!

— Да, тук все още я има! Вече ти показах и съм готов да продължа и по-нататък да ти го доказвам. Тъй, сега-засега свършихме и няма какво да си кажем повече. Внимавай да не се срещнем пак по този начин! Повторно може и да не се отървеш тъй лесно от ръцете ми. Запомни го, „набожен“ лицемер такъв!

Пуснах го, взех стихосбирките и сам ги занесох в кухнята, за да се убедя с очите си, че всичките ще бъдат натикани в печката и изгорени. Когато се върнах в помещението за посетители, проповедникът не беше вече там.

— Прибра се в стаята си — каза хотелиерът с нотка на съжаление и ме измери с полуукорителен, полуизпитателен поглед. — Всичко стана тъй бързо и неочаквано! Отначало му говорехте толкова любезно, а после изведнъж хвърлихте книжките в лицето му. А след това последваха страхотните шамари и онзи силен ритник в корема, а и хватката за врата!… Не бях виждал подобно нещо. Беше просто като гръм от ясно небе!

— Да, такова нещо и аз не бях преживявал — съгласи се келнерът. — Всичко свърши за две кратки секунди, сякаш предварително е било упражнявано. С ваше позволение, милорд, един вътрешен глас ми нашепва, че вероятно сте научили това страхотно стискане на врата от Поразяващата ръка! В този случай сигурно на всеки обикновен човек дъхът му секва!

— Наистина ли изгорихте всички стихосбирки? — осведоми се съдържателят на хотела.

— Да — кимнах аз.

— Тогава навярно ще трябва да ги платите.

— Pshaw! (Ами! (възклицание на пренебрежение). Б. пр.) На този тип и през ум няма да му мине да ме привлече под отговорност.

— Значи действително сте авторът на това стихотворение, а?

— Да.

— Странно! Той нали каза… хмм! Та той е благочестив и почтен човек.

По лицето на хотелиера се четеше, че той вярва на този „благочестив и почтен човек“ повече, отколкото на мен. Не се чувствах задължен да променям мнението му и само се осведомих:

— Познавате госпожа Хилър, за която се спомена тук, нали?

— Да.

— И тя ли е немкиня?

— По-скоро ми се струва, че е австрийка. Човек няма често възможността да разговаря с тези хора.

— Семейството самотно ли живее?