Коледа

— Само че не ги давайте за погребението! — добавих аз. — Ще ви трябват за из път.

— Добре — кимна ми тя някак механично.

— А ето в този пакет има малко храна. Донесох я за вас. Лека нощ, госпожо Вагнер!

— Лека нощ!

Подадох ръка на момчето и заедно с Карпио излязох навън. Куриерката ни последва. Пред къщата я попитах:

— Чухте ли всичко, което казах на тази жена?

— Да — кимна тя, — чух всяка дума.

— Повторете й го още веднъж, понеже, изглежда, не ме слушаше. Нека добре скрие кесийката, за да не й вземат парите, които са й нужни за пътуването. За погребението е длъжна да се погрижи общината, в чийто район е тази дъскорезница. А за да имате и вие нещичко за по-правилното изпълнение на поръчката ми, протегнете си ръката!

Тя направи каквото й казах, а аз изсипах върху дланта й моите пари за из път. После ние поехме в полумрака на вече настъпващата вечер обратно по пътя, по който бяхме дошли.

Бях действал като под някакво внушение и не съжалявах. Доста време моят приятел мълчаливо се мъкнеше подир мен, докато най-сетне не се сдържа и наруши мълчанието:

— Слушай, Сафо, до края на живота си няма да забравя тази стара дъскорезница и този смъртен час. Колко даде на жената?

— Всичко.

— Твоите спестени двайсет талера и нашите десет гулдена ли? Човече, та ти си страшно великодушен! Ама и аз не падам по-долу! И аз щях да й ги дам. Ами какво получи старата жена?

— Моите пари за из път.

— Колко ти бяха останали?

— Не знам.

— Той не знаел! Чудесно! Дава и последните си грошове. Ами какво ще правим сега? От какво ще живеем?

— Колко пари имаш още?

— Не знам точно.

— Не е и нужно. Във всички случаи ще ни стигнат да пренощуваме в Блайщат.

— Добре де, ами после?

— После пак ще отидем във фалкенау.

— Да не би да отседнем при францел?

— Защо не?

— Мътните го взели! Сигурно не е забравил толкоз бързо сладкиша с извара. Нямаше ли друг изход?

Аз спрях, хванах го за ръката и тържествено попитах:

— Карпио, ти някога виждал ли си ме да искам от някого пари на заем?

— Не… никога!

— Тогава чуй какво ще ти кажа! Нашето пътешествие приключи, защото ни се свършиха парите. Не можем да просим, затова ще поискам от Францел да ни даде нещичко на заем. Ще вземем колкото ни е необходимо, за да се върнем у дома. Съгласен ли си?

— Най-напред ми кажи кой ще връща сумата — само ти или и двамата?

— Само аз.

— Тогава ти давам безрезервното си съгласие. Но ще трябва ти самият да му поискаш заема. Заради онзи мой ненаситен вълчи глад чувствам, че няма да мога да кажа нито дума.

— Естествено, че аз ще го направя. А сега ела!

— Идвам, де. С всичко съм съгласен, но ако искането ни накара францел да побеснее от ярост и вземе, че ни изхвърли през прозореца, кракът ми никога повече няма да стъпи в Австрия, а ще потърся моето Ел Дорадо отвъд океана, където ще получа толкова много пари, колкото ми душа иска…

Втора глава The Prayer-mann 1

След разказаните дотук събития бяха изминали доста години. Бях преминал през суровата школа на живота и от малкото неопитно момче беше станал мъж. Но жестокостта на житейските бури към мен беше всъщност само привидна, защото самият аз си бях избрал този път и редом с всички трудности и лишения, които понасях, преживях и радости, намерих и удовлетворения, които при друг, по-спокоен начин на живот, едва ли биха ме споходили. Та нали един от най-богатите дарове, които получих, беше запознанството ми с моя великолепен и несравним Винету, приятелството с него, което надали има друго, равно на себе си. Само това приятелство би било едно напълно равностойно обезщетение за всички изстрадани мъки и лишения, но покрай неравната пътека на моите странствания цъфтяха и зрееха и други прекрасни цветове и плодове, от които можех да бера. Към тях преди всичко причислявам любовта, проявявана към мен от всички мои добри познати, докато в същото време за хората с нечиста съвест нямаше нищо по-страшно от имената на Винету и Поразяващата ръка.

Моето последно пътуване бях предприел заедно с този най-благороден човек измежду индианците. Тръгвайки от Рио Пекос, ние прекосихме Тексас и през индианската територия се насочихме към Мисури, откъдето той продължи да язди към планините, за да вземе нъгитс (Златни зърна, късчета самородно злато. Б. пр.), а аз трябваше да изчакам завръщането му. Тъй като много мои читатели са ми задавали въпроса какви са били „парично-финансовите“ отношения между мен и Винету, използвам случая да изясня някои неща.