Коледа

Тогава Шарана зачете и по гласа му личеше какви големи усилия полагаше да изговаря думите:

Цял сладкиш с извара от долапа

в среднощна доба Карпио излапа,

а после пък простена в страх:

„От глад едва ли не умрях!“

— Значи, докато съм спал, ти си изял един цял сладкиш с извара, а? — попитах аз.

— Да — призна той с гузно изражение на лицето.

— Значи цял сладкиш с извара, състоящ се от четири четвъртинки или от осем осминки! С това може да се справи най-много някой слон. А не ти ли прилоша?

— Беше ужасно! Още дълги години ще потрепервам, чуя ли само думата „извара“. Не биваше да оставям нищичко от сладкиша, а когато го довърших със страшен зор, коварното тесто започна да се надига в мен.

— В този случай не ми е жал за теб, а за благородния лъв, на който е било съдено да се задуши тъй мизерно. Но ти можеше да предвидиш, че ханджийката е преброила сладкишите си.

— Помислих си го, но че ще ги брои и после, виж, за това не се сетих. Драги Сафо, можеш да ми повярваш — ако погълнеш квадрата на най-дългата хипотенуза заедно с квадратите на техните два катета заедно с една цяла тенджера, пълна със салата от кисели краставички и кисела сметана, чувството, което ще изпиташ, ще е нещо като безкрайно блаженство в сравнение с онова, което преживях аз.

— Хмм!

— А телесните мъки — продължи той след малко — не бяха единствената болка, която понесох, защото как, как само страдах и душевно! Така например това, че бях принуден да те гледам как нагъваш чудесните големи кюфтета, без да мога и аз да участвам в яденето, бе за мен голяма сатанинска жестокост, с която съдбата ме наказа. Ами после пътуването с шейната! Твоята веселост, твоите засмени очи, докато, дебел и подпухнал, аз се бях чучнал отзад на шейната като харпуниран в стомаха морж! Имах чувството, сякаш бях глътнал десет хиляди зъба, от които всички до един имаха зъбобол и се бяха разбеснели именно из вътрешностите ми. Давам ти дума, че…

— Чакай, спри! — не успях повече да сдържа смеха си. — Болките от десет хиляди гнили зъба! Туй сравнение е толкова блестящо и при това буди в мен такова състрадание, че няма как да не ощастливя пак с благоволението си клетия харпуниран морж.

— Какво? — възкликна Шарана и от радост скочи на крака. — Наистина ли ще… драги Сафо!… Тогава… тогава от обич и искрена благодарност бих могъл още начаса да…!

— Е, какво?

— … да изям още един сладкиш с извара — щях за малко да кажа, но естествено не и краден. Клети Сафо! Подозрението тегнеше и над теб и…

— О, не — прекъснах го аз. — Францел се оказа достатъчно хитър и умен веднага да прозре какво е положението с твоя „незадоволен и преминал глад“, както и че си единствено виновният. И той, и жена му тайно страшно се забавляваха с теб.

— Благодаря! На мен не ми беше никак забавно. Значи ти не мислиш, че съм разгневил онези хора?

— Не! Но въпреки всичко не бива да се връщаме пак при тях. Върху твоята чест все пак остава лепнато едно петно от извара, което не може тъй лесно да се изтрие. Нека не говорим повече за това, а да побързаме да се махнем оттук!

— Добре, да тръгваме! Значи вече не си сърдит, така ли?

— Не съм.

Шарана побутна към мен чашата с бира, от която все още не бяхме отпили нито глътка, и ме подкани:

— Пий, Сафо!

— Ами ти защо не пиеш?

— Защото от благодарност желая да направя за теб тази голяма жертва и да ти дам всичката бира.

— Благодаря ти, но не я искам.

— Защо?

— Отдалече подушвам, че е прокиснала.

— Не усещам подобно нещо. Но в нея има удавена хлебарка. Не я ли виждаш?

— А-а, затова значи тази жертвоготовна благодарност, а?

— Да. Даже и хлебарката исках да предоставя единствено на теб. Хайде да тръгваме!

Отново завързахме здраво нашия пакет и излязохме. Не след дълго Фалкенау изчезна зад нас.

Думите на Францел от снощи, че ще вали сняг през цялата нощ, не се сбъднаха и поне на първо време пътят пред нас беше добре очертан и отъпкан. Разстоянието до Госенгрюн изминахме за два часа и половина. След като разпитахме, научихме, че търсените от нас хора са пристигнали там още предишния ден по обед, а после ги взел в шейната си някакъв състрадателен търговец на добитък, за да ги откара до Блайщат. И тъй, трябваше да се отправим към този град. Стигнахме го още преди обяд, макар че тук снегът беше натрупал значително повече, отколкото в околностите на фалкенау.

Блайщат не е голям. Ето защо много скоро намерихме гостилницата, където бе спирал с шейната си онзи търговец. Да, открихме даже и него самия, понеже беше пренощувал там и още в ранни зори потеглил за Хайнрихсгрюн, откъдето току-що се беше върнал. Той ни каза, че жената се грижела за баща си с вниманието и всеотдайността на истински ангел, но старецът навярно нямало дълго да живее, понеже едва смогвал да се крепи върху тясната седалка на шейната. Нищо не била споменала за престоя си в странноприемницата на Францел.