Коледа

— Аз съм от Граслиц — продължи търговецът, — и с удоволствие щях да ги взема до там, ала още днес трябваше да пътувам до Хайнрихсгрюн, а пък следващата нощ да прекарам в Нойкирхен. Щом разбра, че познавам всички хора от Граслиц, жената ме попита за някакъв майстор на музикални инструменти, който бил роднина на мъжа й. Имаше намерение да отседне при него, защото го смяташе за заможен. За съжаление не можах да й дам никакви утешителни сведения, понеже този човек бе всъщност само чирак и всичко, каквото припечелеше, отиваше за ракия. На всичко отгоре заради неговото пиянство от доста време никой не му даваше работа и затова още преди около година той неочаквано замина. Накъде? И аз самият не знам.

— Жената продължи ли оттук пътя си?

— Да. Ханджията не пожела да й даде безплатно подслон, а тя нямаше пари. Мислеше, че по пътя по-лесно ще намери състрадателни хора и наистина е вярно, че самотно живеещите хора в полето или в гората са по-гостоприемни от жителите на населените места, където има странноприемници.

— Тъй като надеждата й да отседне при своя роднина е рухнала, за нея вече няма смисъл да отива до Граслиц. И все пак тя натам ли тръгна?

— Да.

— По обичайния път ли?

— Знам само, че се канеше да върви все нагоре по брега на Звода. Голяма мъка е да видиш такива хора. Смятат да се доберат до Бремен с просия. Но кой знае дали ще стигнат! Старият в никой случай. Мислех си, че всеки момент ще умре в шейната ми. Тя спомена, че имала билети за някакъв параход, но ако продължат да се придвижват тъй бавно, както досега, сигурно валидността на билетите ще изтече, преди да успеят да ги използват.

Последната забележка още повече усили тревогата ми за жената. Без да казвам каквото и да било на търговеца, аз извадих плика от джоба си и го отворих. Не вярвах да върша някакво прегрешение. И наистина! Вече платените параходни билети бяха издадени от един представител в Ню Йорк на съществуващия от една година Бременски Лойд, а пътуването бе определено за първите дни на февруари. Жената не би могла да прочете и разбере тези данни, понеже бяха на английски.

Отново тръгнахме на път. Той водеше все нагоре по брега на рекичката и бе доста труден, защото на места снегът ни стигаше до колене. Разпитахме навсякъде, където живееха хора, или пък срещнатите пътници, и така научихме, че онези клетници на няколко пъти са молили да пренощуват ту тук, ту там, но винаги са им отказвали. По онова време населението из тамошните райони бе самото толкова бедно, че през зимата едва намираше сух хляб, за да преживее криво-ляво.

. Привечер видяхме пред нас малка мизерна и полусрутена дъскорезница, чиито изпочупени зъбчати колела бяха замръзнали. Едва крепящите се в рамките си прозорци бяха целите в пукнатини и дупки, които бяха залепени с хартия. Когато се приближихме, един стар измършавял пес изскочи изпод дълбока снежна преспа, където си беше устроил леговище, и с предрезгавелия си лай вдигна такава олелия, която накара горната част на дървената порта бързо да се отвори. Там се появи лицето на стара жена с измъчен вид.

— Помози Бог, майчице! — поздравих аз. — Вие ли сте стопанката на тази дъскорезница?

— Не. Дъскорезницата отдавна не работи, понеже вода има, но пари — не. После се нанесох тук, защото това жилище не ми струва нищо. Аз съм куриерката между Блайщат и Граслиц.

— Търсим един старец и жена с едно момче, които вчера са били в Блайщат и са тръгнали за Граслиц.

— Мили Боже, тях ли търсите? Тогава идвате в лош час. Със стареца няма да можете да разговаряте, понеже е на смъртно легло. Какво искате от жената?

— Носим й нещо, което е загубила.

— Влезте тогава! Едва ли ще ви хареса при мен. Тук е печално, много печално.

Тя отвори и долната част на портата и ние влязохме в тесен празен коридор, чиято мазилка се ронеше. Минахме през лошо затваряща се врата и се озовахме в стая, за която думата „обор“ би била незаслужена чест.