— Тъй! Ако наистина е така, веднага ще го позная. Сега шошоните не ме интересуват повече. Хич не ме е еня къде са. Трябва да си върна пушката и няма да се отклоня от тази диря, докато не съм си разчистил сметките с онзи мерзавец. Какъв късмет само, че те срещнах, мистър Шетърхенд! Ами как стоят нещата при теб, мистър Хилър? На теб ти се налага да отидеш при шошоните, където те очакват купища кожи, тъй че едва ли ще те е много грижа за мен и моето любимо пушкало.
— Защо не? Ако яздя заедно с вас, навярно ще загубя един ден или най-много два. После все ще сваря да отида при Ават Ния. След като киснах толкова дълго при враните, сега някой и друг ден едва ли ще са от толкова голямо значение.
— Благодаря ти. Когато човек си има работа с такива мерзавци, все ще е по-добре да са му на разположение няколко чифта юмруци повече. Но я ми кажи, мистър Шетърхенд, в кое населено място се състоя онази стрелба с облози, дето си дал споменатите страхотни изстрели с моята пушка?
Незабелязано от Хилър аз не го изпусках от очи, когато с привидно пълно безразличие отговорих:
— Мистър Санел, едва ли ще го знаеш това градче. Беше в Уестън, в щата Мисури.
— Какво? Къде? Уестън в Мисури ли? — незабавно попита Хилър.
— Да.
— И кога беше това?
— Ами има вече, кажи-речи, два месеца оттогава.
— За мен е важно, защото живея там.
— В Уестън? Наистина ли? А-а, сега се сещам. Тамошните хора разправяха за някакъв ловец на животни с ценна кожа, който се бил забавил много нейде на запад.
— Този човек съм аз. Забавих се, защото бях пленен от враните.
— Знам. Яконпи Топа ми каза, че Нана-по е негов пленник. Но кой можеше да си помисли, че Нана-по и Хилър са едно и също лице!
— Можехте да го узнаете в Уестън от жена ми. Тя често е изказвала желанието да ви види поне веднъж, и вас, и Винету. Синът ми също го е искал. Имам и син. Как ли са сега двамата? Сигурно много се тревожат за мен.
— В това отношение мога да ви дам някои сведения, понеже видях и двамата.
— Наистина ли? — бързо ме попита той. — Кога, къде?
— По време на стрелбата с облози, за която ви споменах. Те стояха наблизо и гледаха. Чух от хората, че са мисис Хилър и младият мистър Хилър. Изглеждаха твърде добре.
— Сър, за мен това е много хубава вест. Но твърде се учудвам, че не са се опитали да разговарят с вас, тъй като и двамата отдавна имаха желанието да се запознаят с вас.
— Аз премълчах кой съм. Не ми се искаше хората да ме зяпат като някой експонат.
— Това наистина обяснява всичко.
— Но, милорд — намеси се в този момент Рост, за да каже и той нещо, — нали когато после дойде и Винету, стана ясно, че вие сте Поразяващата ръка!
— И Винету ли беше в Уестън?
— Да — продължи Рост, без да ме погледне, така че не успя да забележи предупредителните ми знаци. — А после двамата, Винету и Олд Шетърхенд, разкриха, че проповедникът е откраднал златото.
— Кражба на злато ли? Проповедник? Когато си бях за последен път у дома, се запознах с един проповедник. Той дойде у нас. Жена ми си купи от него няколко книжки, а той преписа едно стихотворение, едно немско коледно стихотворение, което тя бе донесла със себе си от Стария континент.
— Да, да — припряно закима Рост, — то започва със строфата: „На блага вест съм приносител, Бог прати ни небесен гост, роди се нашият Спасител, при нас дойде Исус Христос…“ Мистър Хилър, знаете ли кой го е съчинил?
Непредпазливият доскорошен оберкелнер се канеше да издаде някои неща, които все още трябваше да останат тайна. Накарах коня си да направи скок встрани, а това принуди този бъбривец най-сетне да погледне към мен. Хвърлих му толкова многозначителен поглед, че той най-накрая проумя какво искам от него, а именно — да мълчи.
— Да, знам кой го е писал — навъсено отговори Хилър, — някакво незряло хлапе, което все още е било под влияние на разни бабешки приказки. Всички тези дрънканици за Спасителя Христос, за грехове и опрощение, за молитви, тамян и какви ли не други небесни неща са всъщност само някакви духовно недозрели щуротии. Никой разумен човек няма да вземе да повярва на такива измишльотини.
— Така ли? — попитах аз. — Аз се смятам горе-долу за разумен човек, но все пак им вярвам.
— Казвате го само на шега, нали?
— О, не! Съвсем сериозно. Мога само дълбоко да съжалявам човека, който е лишен от вяра в Бога.
— Само не ми говорете за вашия тъй наречен Бог! Ако и без това не мога да го слушам от устата на другите, то от вас пък ми се слуша още по-малко. Мъж като Олд Шетърхенд, за когото се знае, че не се страхува дори и от дявола, би трябвало наистина да говори и по-разумно.
— Най-висшият разум е Бог и дори само заради това, че се боя от Бога, няма защо да се страхувам от дявола.
— Тогава, моля ви, да не говорим повече за това. Ако бяхте преживели и изстрадали всичко онова, което ми е минало през главата, щяхте да приказвате съвсем иначе. Не ми се слуша подобно богоугодно хленчене. То подхожда повече на хлапета и бабички, отколкото на разумни мъже.
— Благодаря ви за поучителното смъмряне, мистър Хилър. В това отношение съм си останал дете и не ми се ще да се променям.