Коледа

— Инуйя Неема сигурно си спомня какво говорихме край Потока на месото веднага щом дойдох на себе си от удара с приклад. Нали не го е забравил?

Той не ми отговори.

— Споменах на Пете-е, че ще бъда негов пленник докато ми харесва. Той ми се изсмя. После му казах следните думи: „С удоволствие ще остана известно време при вас, понеже ми се иска да видя физиономията ти, когато реша да се сбогувам с теб без разрешението ти.“ Той ми рече, че съм си загубил ума, но се лъжеше. Ето виж, дойде време, когато желая да си тръгна. Утре в ранни зори си отивам. Може ли Пете-е да ме задържи? Какво стана с неговата сръчност, храброст и сила? Ако не умре от раната си, то би трябвало да го довърши позорът, навлечен му от неговата некадърност. Напускам лагера, без да се сбогувам с него, защото хич не ми се иска пак да се виждам с един толкова жалък човек. Предостатъчна ми е твоята глупава физиономия, дето си я направил в момента.

— Уф! Не прекалявай! Осмеляваш се твърде много! — избухна той.

— Осмелявам се много ли? Pshaw! Та вие сте съвсем ограничени хора, от които няма защо да се страхуват нито хлапетата, нито жените. Всичките ви уж хитри кроежи скоро ще станат на пух и прах. Спомнете си тогава за Поразяващата ръка, на когото ще трябва да благодарите за това. Хау!

След последните си думи аз го зарязах и се отдалечих. Този ден се храних заедно с вожда на кикатсите като свободен човек и после отидох в нашата колиба, за да си легна навреме да спя, защото още на зазоряване се канехме да тръгнем. Вече знаех пътя към Литъл Санди Крийк и ми се искаше час по-скоро да залича преднината, която имаха Корнър и неговите спътници. Тази нощ Карпио го нямаше и щях да спя само с Рост. От една страна, той беше натъжен заради отвличането на моя приятел, а от друга — бе щастлив, че пак сме свободни. Но беше страшно ядосан на Пете-е, който бе отблъснал помощта му.

— Представете си, милорд, какъв великолепен случай ми се изплъзна! — гневеше се той. — Изглежда, ключицата му е счупена и всички предпазващи я мускули са пострадали. Така например…

— … трапецовидният мускул — прекъснах го аз.

— Извинете, но този път преди всичко исках да спомена широкия вратен мускул.

— Моля ви, оставете това за утре сутринта, след като се наспим! Един вътрешен глас ми нашепва, че преди всичко трябва да поспим, за да си възстановим силите.

— И на вас ли ви нашепва? Тъй! Е, тогава и на мен! Лека нощ!

— Лека нощ!

Пета глава В снега

Беше по обед на следващия ден. Намирахме се между Биг Санди Крийк и Грийн Ривър. Дирята, която следвахме, ни водеше на северозапад в посока към Ню форк. Отначало равнинният терен се беше превърнал вече в планински и скоро разбрахме, че Корнър добре познава тези местности. Навсякъде бе избирал най-удобния път. Не беше трудно да откриваме следите му, ала, изглежда, в това отношение той не се безпокоеше кой знае колко много. Беше заложил единствено на бързината. За съжаление, оказа се, че имаше по-голям успех, отколкото ни се искаше. С изключение на Хататитла конете му бяха по-добри от нашите, но каква ми беше ползата от всички превъзходни качества на моя вран жребец, щом като не биваше да избързвам пред останалите?

Тъкмо яздехме в тръс по обширно плато, покрито с рядка тревица, което ни позволяваше да виждаме доста надалеч, когато вдясно от нас на твърде голямо разстояние забелязах една малка точка и както ми се стори, тя се движеше. Спряхме, за да я наблюдаваме. Не беше дивеч, сигурно бяха хора. Слязохме от седлата, за да не ни открият толкова бързо и лесно. След известно време успяхме да различим двама ездачи, които се приближаваха. Бяха бели. За да не събудим в тях излишни подозрения с нашите индианци, аз отново се метнах на жребеца си и бавно продължих сам срещу тях. Щом ме видяха, отначало те се стъписаха, ала после пак смушиха конете си да преминат в тръс. Когато все още не бяха толкова близо, че ясно да мога да разгледам лицата им, чух как единият от тях зарадвано извика:

— О, joy! (Каква радост! Б. пр.) Ако старите ми очи не ме лъжат, това е Олд Шетърхенд! Напред!

Те пришпориха конете си в галоп и съвсем скоро разпознах брадатия възрастен мъж, когото никога не бях очаквал да видя тук.

— Санел! Еймос Санел! — извиках аз. — Нима е възможно да си ти?

— Че защо да е невъзможно? — попита ме той и се засмя. После спря до мен коня си, подаде ми ръка и ме поздрави. — Нали знаеш, че тъкмо тук започва любимата ми територия. Или си ме мислил вече за умрял?

— Ами да. Я ми покажи пушката си!

— Това пушкало ли? Няма нищо за гледане. Е, ако имах още моята стара едноцевка! Ти я знаеш нея. Но оттогава станах половин човек.

— Че къде ти е старата пушка?

— Къде ли? Откраднаха я!

— Кой я открадна?

— Двама мерзавци, чиито имена са без значение, защото сигурно и бездруго са измислени. Срещнах ги край Белфурш Ривър и излязох толкова глупав да им позволя да ме придумат да остана при тях. През втората нощ офейкаха заедно с пушката ми. Търсих ги къде ли не, ала напразно. Но тежко им и горко, ако попадна на следите им! Защо ме питаш за пушката?