Коледа

Така и на мен изобщо не ми мина през ума да смятам срещата си с Хилър и със стария Еймос Санел за случайност. Бог беше пожелал да се срещнем. Пътят, който е трябвало да изминат, нямаше да бъде избран от никой що-годе опитен уестман. Той бе толкова изключително труден, че съвсем сигурно някаква чужда воля ги е накарала да го изберат и ги е водила в съвършено права посока през лишените от път и пътека планини от далечните Санд Хилс та чак до тук. Обстоятелствата бяха такива, че двамата е трябвало да се появят тъкмо в този миг и да дойдат тъкмо по този път, за да бъдат точно там, където бяха необходими. Имах чувството, че са ни изпратени по специална поръчка.

Понеже Хилър все още не биваше да научава всичко, каквото всъщност имах да му съобщавам, издебнах удобен случай, за да поговоря незабелязано с Рост и да му кажа как да се държи с него.

По-голямата част от следобеда яздих до Санел, който ми разказа преживелиците си след нашата раздяла. Така времето ни минаваше бързо и вече бе започнало да се свечерява, когато вдясно от нас видяхме постепенно да изплуват възвишенията на Фримонт Бът. Следователно се намирахме близо до нашата цел за този ден. Достигнахме сливането на Йист форк с Ню форк тъкмо когато гаснеше последната дневна светлина, а подходящо за лагеруване място намерихме едва след като се стъмни напълно.

Никъде другаде няма по-добри условия за задушевен разговор, отколкото в усамотеността на дивата пустош, когато неколцина видели и препатили мъже се съберат край лагерния огън.

Такива биваци са за уестмана онова, което представляват вестниците за населените райони, и затова той много рядко и със съжаление би пропуснал подобна възможност да научи нещо ново и самият да се наприказва на воля. Но тази вечер премина при нас твърде тихо. Санел ми беше казал вече каквото имаше да ми казва, а Хилър се оказа извънредно сдържан и мълчалив. Отваряше си устата само когато бе абсолютно наложително да пророни някоя и друга дума. Явно ми беше сърдит заради моето скастряне. Изглежда, той бе такъв човек, който не обичаше някой да му противоречи, защото не можеше лесно да прощава. Може би това негово качество също бе изиграло някаква роля за изпълненото му с нещастия минало. Онзи, който не умее да се вслушва в съветите на другите, който се сърди на чуждото мнение и е злопаметен, на него му липсва отстъпчивост и приспособимост качества, които са необходими, за да се понасят тежките удари на съдбата. Ако действително той бе имал толкова силно желание някой път да се срещне с мен и Винету, то сега, след като желанието му се беше сбъднало, можеше да прояви и по-голяма готовност за помирение. Може би не биваше да разговарям с него толкова рязко, признавам го, но просто никому не разрешавам да говори против вярата ми в Бога и затова още при първия му подобен опит се бях решил да му втълпя, че при мен е попаднал на грешен адрес.

И така ние седяхме мълчаливо и очаквахме завръщането на апача. Бяхме запалили огън точно на пътя, по който бяхме дошли. Това стана по мое разпореждане, за да не си губи времето Винету да ни търси дълго наоколо в тъмнината. Ала проявихме предпазливост и не извършихме грешката, допусната от спътниците на Лахнер край Лейк Джоун. Най-напред внимателно бях претърсил околностите и после запалихме огъня не там, където седяхме а доста встрани от нас, на едно място, което много добре можехме да наблюдаваме. Само от време на време някои от нас ставаше и отиваше да хвърли нови дърва в пламъците. По този начин изключвахме възможността да бъдем открити лесно и бързо, докато ние от своя страна щяхме да забележим всеки, който се опиташе да се промъкне до бивака ни.

От пристигането ни бяха изминали вече около два часа, когато ми се стори, че няколко клончета от най-близкия до огъня храст съвсем леко се раздвижиха. Това не можеше да е в резултат на вятъра, защото в такъв случай щяха да се разклатят и Съседните, също тъй леки клонки. Дали беше Винету, или някакъв друг човек? Ако беше апачът, бе необходимо само да дам споменатия вече сигнал с шума на плискаща се вода, с който си бях послужил онази вечер край бивака на упсароките, когато разговарях насаме с Яконпи Топа. Шепнешком казах на спътниците си да седят съвсем спокойно и пропълзях до потока, който течеше само на няколко метра зад нас. Там напълних шапката си с вода, вдигнах високо ръка и шумно изсипах съдържанието й в кротко и тихо носещите се води. Не бе необходимо да повтарям опита си кой знае колко често, защото още при втория път се разнесе гласът на апача:

— Винету чу сигнала на своя брат Шарли. Къде е Олд Шетърхенд?

— Тук. Идваме.

Отправихме се към огъня, където в същото време се появи и Винету. Той изсвири остро, след което се приближиха петима индианци, държащи в ръце поводите на Илчи, както и на няколко товарни коня.

— Наблизо няма никой — обади се апачът. — Можем да запалим голям огън на някое по-подходящо място, за да се топлим. Тази нощ ще стане много студено.