Коледа

Настъпиха мигове на върховно напрежение, но именно то ми придаде чувството, че се състоя само от добре смазани и съгласувани пружинки и винтчета и пропускането на целта бе за мен нещо невъзможно. Тази самоувереност е абсолютно необходима, за да има човек успех.

Когато развъртях томахока около главата си така, че описваната окръжност не беше хоризонтална, а леко наклонена (едно изобретение на Винету), Пете-е избухна в неудържим кикот. Никога не беше виждал нещо подобно. Този начин на завъртане и засилване му бе съвършено непознат.

— ууу.. и! — извиках аз. "У-то бе проточено, а когато последва съвсем късото и отсечено „и“, томахокът излетя стръмно нагоре във въздуха и после в безпогрешно права линия стремително се спусна надолу точно срещу Пете-е, при което оръжието непрекъснато се въртеше около собствената си ос. Докато всички погледи бяха втренчени в тази секира, полетя и втората. Въртейки се също около себе си, но като отначало се движеше успоредно на земята, тя се изви вдясно, сякаш целта й беше нейде в тази посока, но малко по-късно се заиздига нагоре и колкото по-високо се издигаше, толкова повече завиваше наляво. После взе постепенно да се спуска и можеше да се очаква след секунда да префучи отляво, близо до мястото, където все още стоеше Пете-е.

След като хвърлих и втория томахок, аз останах безмълвно и неподвижно на мястото си, следейки с поглед двата томахока.

Разбрах, че ще успея. Навярно бях единственият, който виждаше и втората секира, защото никой не бе забелязал, че метнах две оръжия. С изключение на мен, всички следяха първия томахок. Ясно си личеше как по съвсем права линия той се насочваше неумолимо точно към мястото, където бе застанал вождът на кървавите индианци. Несъмнено щеше да го улучи. Забеляза го и самият той. Дали трябваше да отскочи встрани, за да се спаси, или не? Този въпрос едва ли го занимава повече от секунда. Всичко живо закрещя, понеже в следващия миг оръжието щеше да го улучи… и точно тогава Пете-е бързо отскочи наляво, за да се спаси… но последва шумен удар, който ясно се чу дори на шейсет крачки разстояние. Вождът на кървавите индианци избегна първия томахок, но затова пък вторият го повали на земята.

Избухнаха викове, започна се блъскане, подхвърляха се въпроси и отговори, изобщо настана невиждана бъркотия. Освен мен и Яконпи Топа никой не знаеше откъде беше дошла втората секира. Хората се втурнаха към ранения, отправяха ми учудени погледи. Не ги удостоих с внимание, а вдигнах от земята двата томахока на Пете-е и заедно с тях бавно се отправих към развълнуваната тълпа. Когато почти бях стигнал до струпаните индианци, всички се обърнаха към мен, а аз захвърлих секирите в краката им и най-спокойно заявих:

— Ето неговите томахоки. Той няма повече нужда от тях. Каквото каже Олд Шетърхенд, това и става. Кой е победител? Отговори ми вождът на кикатсите:

— Пете-е, вождът на кървавите индианци, е проснат за трети път на земята. Томахокът се е забил дълбоко между врата и рамото му. Очите му са затворени, а кръвта му тече. Кой друг може да е победител, освен Поразяващата ръка, който умее да хвърля томахока надясно така, че след малко той сам извива наляво? Кой от вас е виждал някога някой воин да хвърля по две бойни секири, за да може с едната да отвлече вниманието на врага, а с другата толкоз по-сигурно да го улучи? Този сти-и-пока завърши. Поразяващата ръка победи. Хау!

Обърнах се, за да се отдалеча. Тогава забелязах Рост бързо да тича към мен. След като се спря, той припряно и възбудено засука с две ръце мустаците си нагоре и ми каза:

— Улучихте го. Дали е ранен?

— Да.

— Ще мога ли да го превържа?

— Не аз решавам тези неща. Попитайте Яконпи Топа! Той понечи бързо да се отдалечи, но аз го задържах:

— Все още не виждам Карпио. Къде е той?

— Още е в лагера.

— Нали щяхте да го доведете?

— Хвърлянето на томахоките започна веднага. Исках да го гледам. Беше толкова завладяващо! Че какво ли може да му се случи в лагера?

— Да, но тъй като все още го няма, започвам да се тревожа за него. Трябва да видя къде е.

И тъй, зарязах Рост и забързах към лагера. Нямах основание да се страхувам, че на приятеля ми се е случило нещо лошо, но дългото му забавяне все пак ме обезпокои. Между колибите не се мяркаше жив човек. Отидох до нашата колиба. Конят ми стоеше там спънат и без да проявява признаци на безпокойство. Значи наоколо всичко беше наред. Надникнах вътре. Нищо не липсваше. Продължих нататък и стигнах до колибата на пленниците. Пазачът им не се виждаше. Хвърлих поглед вътре — тя беше празна. Ремъците, с които са били вързани пленниците, бяха пръснати по земята. Корнър и спътниците му бяха избягали, докато червенокожите гледаха двубоя на живот и смърт. Голямото любопитство бе подмамило дори и пазача да напусне поста си. Но къде беше Карпио? Дали бе имал злата участ да се натъкне на тях? Дали пак го бяха помъкнали със себе си?